— Един боец никога не бяга — отвърна.
— Аз не съм боец, Игор. Аз съм вестител — отвърнах хладно.
Притиснах с ръка слепоочието си в опит да облекча появилото се главоболие.
— Нима? — той се приближи бавно, за да се увери, че няма да избягам отново. — А не ми ли заяви преди малко, че си готова да тръгнеш на кръстоносен поход срещу кръвожадните?
— Това не значи, че съм боец. Нито воин като теб. Трябва единствено да направя това, което видях. Нищо повече от онова, което се случи вечерта, когато ни нападнаха. Просто този път трябва да убия правилния вампир — отвърнах.
— И мислиш, че го направи само защото можеш? Като един обикновен вестител?
— Какво намекваш? — загледах го нетърпеливо.
— Не намеквам нищо. Казвам ти, че не си просто вестител. Това, което се случи в онази нощ с кръвожадния доказва, че си повече — той направи още една крачка към мен.
Навлизаше собственически в пространството ми, принуждавайки ме да отстъпвам назад докато не долепих гръб в стената на коридора.
— Защо водим този разговор? — попитах. — Вече ти казах какво съм решила. Няма да остана тук и да си задавам безкрайно едни и същи въпроси. Защо? Как? Кой? Ако не замина, няма да намеря отговорите, които търся.
— Прекалено опасно е да действаш сама! Нямаш никаква подготовка! Не знаеш нищо за този свят! — отвърна напрегнато.
Отново придоби онзи войнствен вид, който така добре му пасваше. За разлика от военните обаче, в него имаше нещо по-мрачно и диво. Приличаше на воин, който не може да бъде победен и в най-ожесточената битка. Солдат. Но това не описваше достатъчно добре природата му. Увереността ѝ комбинация с дългогодишната му подготовка за пазител му придаваха особено неустоим вид. Единствено с него се чувствах в безопасност. Не можех да си представя какво щеше да стане, когато се окажех сама, озовала се в центъра на едно жестоко преследване с кръвожадни. Тогава Игор нямаше да бъде с мен и нямаше да има кой да пази гърба ми.
Настръхнах при мисълта за предсказуемата ми обреченост. Не, не можех да се разколебавам. Бях взела това решение. Малко по малко бях осъзнала, че смъртта ми е неизбежна. Щеше да бъде мъчителна, страшна и свръхестествена.
Размишлявайки над това, тялото ми се разтърси В ледени тръпки. Игор ме измери със съсредоточен поглед и постави закрилнически ръката си на рамото ми.
— Ксения — пророни успокоително, — не е нужно да бъдеш сама в това. Има и други начини.
— Кой е другият начин? Да стоя тук и да се крия? Как ще ми помогне това? Или пък да бягам цял живот? — възкликнах ядосано.
— Мислех, че нямаш нищо против да бягаш… — отвърна иронично, припомняйки ми унизителната среща, която се опитах да избегна в болницата след вечерта, когато ме остави в стаята сама и възбудена от допира му. Потиснах спомена и заговорих решително.
— Знам какво ме очаква. Но това, което преживявам сега, е много по-страшно. Не знаеш какво изпитвам. Просто не знаеш какво е… — думите сякаш засядаха в гърлото ми.
— Знам какво изпитваш, Ксения. Още преди да те срещна, вече знаех какво се е случило с родителите ти. Но в мига, в който те видях с очите си, ти ме върна назад в собствените ми спомени — гласът му за миг се разколеба, но бързо се окопити. В погледа му беше паднала сянка. — Баща ми беше убит от кръвожадните. Беше най-добрият пазител, когото Двореца някога беше обучавал. Но не беше достатъчно — отсече.
Дълбоко зад маската му на непоколебим воин видях тъга и празнота. Протегнах ръка към него, подтикната от желанието да му дам някаква утеха. Той изглеждаше напълно уравновесен и дори студен, но усещах как вътрешно гори. Същият този унищожителен огън бушуваше и в мен. Мисълта за това как най-скъпото ти е отнето от кръвожадни същества, ненаситни за мъчения и смърт, ме терзаеше всяка нощ. Това не беше просто загуба… Родителите ми, неговият баща, бяха насила изтръгнати от живота ни завинаги. Били са измъчвани до предела на силите си, докато най-накрая са задоволили гнусния глад на своите убийци.
— Какво стана след това? — едва пророних.
Той ме погледна мрачно и студено.
— Каквото виждаш пред себе си — отвърна. — Постъпих официално за солдат в Дворцовата школа. Посветих живота си на службата.
— Намери ли своето отмъщение?
— Не. Убил съм с ръцете си достатъчно вампири, за да знам, че никога няма да отмъстя, каквото и да правя — той въздъхна тежко и започна да обикаля с бавни крачки пред мен. — Отмъщението няма да ти донесе спокойствие, Ксения. Не е това, което търсиш.