— Не правя това само заради родителите си. Ще намеря отмъщението си. Но не и преди да узная защо точно аз съм тяхната мишена — отвърнах непоколебимо.
Игор отпусна ръце и поклати глава.
— Какво да направя, за да те убедя, че си обречена, ако тръгнеш?
— Не е нужно да ми казваш, че ще умра, Игор. Знам какви са шансовете ми. Но въпреки това… — отвърнах колебливо. — Все още има надежда.
— Собственият ни свят среща края си, когато изгубим надежда и светлината отвъд мрака — отвърна замислено.
— Какво? — запитах го.
Той се усмихна тъжно.
— Припомних си думите на Пророчицата, които изрече, когато я попитах какво вижда пред мен.
— Пророчицата ти е казала това? — погледнах го заинтригувана.
— Да. Не пожела да ми каже какво крие бъдещето. Видя го, но го запази за себе си — отвърна все така зареян в мислите си. Сетне ме стрелна решително с поглед и меланхолията, която го бе обзела, мигом изчезна. — Няма да ти позволя да го направиш. Този разговор приключи — отсече и профуча надолу по коридора към Церемониалната зала.
Палтото му изпрати лек полъх по въздуха и агресивният му опияняващ аромат долетя до сетивата ми. Мамка му! Защо всеки път след като влизах в конфронтация с него, се чувствах така, сякаш винаги той имаше последната дума? Самият той изпълваше цялото пространство с присъствието си и всичко останало изглеждаше незначително на фона на силата и енергията, която излъчваше. Беше невъзможно да надделея над непреклонността му. И това ме влудяваше. Въпреки всичко се чувствах силно привлечена именно от тази негова мощ. Страстта, която влагаше във всичко, събуждаше моята. Възхищавах се на непоколебимостта на характера му и силата на волята му. Начинът, по който се опитваше да ме предпази, макар и войнствен, докосваше най-тънката струна в душата ми.
Никога досега мъж не ме бе закрилял от опасностите на света. Не бях чувствала тази безусловна жертвоготовност и самоотверженост. Вече знаех, че Игор не просто щеше да се опита да ме предпази от опасността, която ме преследваше. Той щеше да се хвърли в една неизбежна битка, която щеше да завърши като кървава баня. Но как можех да му позволя да направи това? Той беше мъжът, в когото се бях влюбила. Безусловно вярвах в способностите и уменията му. Знаех, че беше сред най-добрите и изявени пазители — дворцов пазител. Беше побеждавал стотици вампири. Знаеше как да прикрива следите си и как да намира кръвожадните. Но нима щеше да остане жив след всичко, което ни очакваше? Нима и онези които са го следвали, не са срещнали участта си? Не, Игор беше по-добър. По-силен. Беше непобедимият воин, който можеше да се справи с всичко. Трябваше да вярвам в това. Иначе как бих могла да вярвам в себе си?
Глава 25
Влязох незабелязано в залата и само след секунда срещнах погледа на Зоя. Тя ме гледаше в очакване и навярно смяташе, че ще ѝ разкажа как съм пратила Игор по дяволите. Как можех да ѝ обясня какво се беше случило всъщност? Нямаше да разбере. Може би никой не би разбрал. Ако не се бях сблъскала с всичките невероятни преживявания, навярно и аз не бих разбрала. Не беше само любовта, което ме караше да му вярвам. Дори и да не си бях позволила да се влюбя в него, не бих се поколебала да му поверя живота си. Дори и никога повече да не можех да положа ръка на гърдите му, за да усетя отново ритъма на сърцето му, пак щях да му вярвам. Ако не вярвах по този необясним, безумен начин в него, щях да го пратя по дяволите. Дори щях да се уверя, че съм плиснала в лицето му чаша много скъпо шампанско. Но му вярвах. Не бях съгласна с него, но му вярвах.
Ето ме сега — стоя сама в средата на тази приказна зала, облечена в най-красивата рокля, която съм виждала, и разсъждавам над това колко мекушава съм станала. След като видя, че стоя като закована за пода, Зоя остави чашата си с шампанско, което бе добра идея в случай, че Игор се появеше отнякъде, и сама дойде при мен. Вървеше грациозно в новите си невероятно скъпи обувки, въпреки гипсираната си ръка и наскоро заздравелите ребра.
— Е? Какво стана? — попита ме нетърпеливо. От гърдите ми се изтръгна уморена въздишка, която и беше достатъчна, за да разбере. — По дяволите, Ксения! Какво ти става?
Дори когато се ядосваше, изглеждаше сладка и очарователна с нейните големи любопитни очи и розови устни, проблясващи под светлината на празничното осветление.
— Толкова е сложно, Зоя… — отвърнах още по-уморено. — Има ли смисъл да ти обяснявам? Ти вече имаш собствено мнение по въпроса.
— Пробвай ме — отвърна и повдигна предизвикателно едната си вежда.