Аз я погледнах колебливо, но реших, че няма какво да губя.
— Игор е бил пратен от някого в България. Не е бил Орденът. Със сигурност не е бил и Тайният Кръг — погледнах я сериозно. Зоя, не можеш да споменаваш на никого за това — тя кимна без да откъсва очите си от мен. — Бил е човек, на когото Игор има доверие. Не иска да ми каже кой е. Може би не иска да го компрометира. И въпреки многократните обвинения, че следва сляпо заповедите му, той ме увери, че този човек не ми мисли злото. Искал е да ме предпази. Сам е казал на Игор да не се отделя от мен, докато не пристигна в Палатата.
— Но защо не иска да ти каже кой е? Не виждам смисъл да го крие от теб, дори от Ордена! Чакай малко… — замисли се. — Защо каза, че не иска да го компрометира? Какво крие? — тя ме погледна изпитателно и сложи ръка на кръста си.
— Както ти казах вече — сложно е.
— Кое по-точно е толкова сложно, Ксения? — погледна ме настойчиво. — Какво не ми казваш?
Вгледах се в кехлибарените ѝ очи и сърцето ми се сви. Не исках да я лъжа. Копнеех да ѝ споделя всичко, което се случи в нощта на нападението. Исках да ѝ споделя какво ме разкъсваше отвътре — всички въпроси, които се блъскаха неуморимо в главата ми и чиито отговор така и не намирах. Вдишах дълбоко и преди да отворя устата си, се замолих на боговете над мен да не ми изиграят отново някой гаден номер.
— Зоя — започнах колебливо, — онази нощ, когато ни нападнаха… Случи се нещо. Нещо неочаквано — тя присви очи срещу мен.
— В болницата каза, че ти няма нищо. Каза, че не са те ранили сериозно! — възкликна нетърпеливо и в погледа ѝ се смесиха тревога и обвинение.
— Така е. Не ме нараниха сериозно — отвърнах спокойно. — Но аз направих нещо, което ще те изненада. Слушай, гласувам ти доверие, защото смятам, че го заслужаваш. Моля те, Зоя, не ме предавай. Не можеш да кажеш на никого за това — погледнах я в очакване и изражението ѝ омекна.
— Ксения, знаеш, че никога не бих го направила — каза тихо.
Безпокойството отново пробяга по лицето ѝ.
— След като онзи кръвожаден те изхвърли настрани и ти изгуби съзнание, се насочи към мен. Започна да ме влачи за косата и удряше главата ми в земята.
— Какво? — ахна тя и закри уста с ръка.
Поех ръката ѝ в моята, за да запази спокойствие.
— Тогава дойдоха пазителите. Игор изтика вампира далеч от мен и след като те качихме в колата, нареди на единия солдат да ни откара. Тогава обаче ни нападнаха, изскочиха още кръвожадни. Дори не знам откъде се появиха. Бяха толкова много, а пазителите толкова малко… Случи се така, че кръвожадният отново се добра до мен. Още нямаше да ме убие. Искаше да ме отвлече. Но тогава не знаех това — очите ѝ се разшириха. — Засипваше ме с удари и помислих, че ще ме довърши. Игор ми се притече на помощ и се вкопчиха един в друг. Тъкмо щеше да забие нож в сърцето му, когато ти изпищя. Не знам дали беше от болката в тялото ти, когато си дошла в съзнание, или от ужас, но Игор погледна инстинктивно към теб. Искаше да провери дали не си в опасност. Кръвожадният само това чакаше и взе надмощие над Игор. И без да знам как, без дори да се усетя, точно преди кръвожадният да замахне към Игор, аз бях стигнала до него и забих кинжала в сърцето му — преглътнах тежко. — Убих го, Зоя. Убих кръвожадния — сърцето ми биеше с по два удара наведнъж и аз се взирах напрегнато в нея.
Тя ме гледаше невярващо. Очите ѝ обхождаха смаяно лицето ми в опит да намерят някакъв признак, че не говоря сериозно. Но вече знаеше, че е истина.
— Това е… — заекна. — Това е невъзможно.
— Случи се — отвърнах без да откъсвам очи от нея. — Видях го как се отпуска безжизнено. Игор завъртя ножа и изтръгна сърцето му, но преди това вече го бях убила.
— Ксения… — тя ме хвана за ръката и ме погледна повече от сериозно. Никога не бях виждала това ѝ изражение. — Никога не споменавай това! Пред никого.
— Зоя…
— Не. Не тук и не сега — прекъсна ме. Всеки неин нерв беше опънат до краен предел. Очите ѝ светеха с особен плам, устата ѝ бе стисната, тялото ѝ бе напрегнато. — Има прекалено много хора, Ксения. Никой не бива да чуе за това.
Аз кимнах с разбиране.
Опитвах се да разбера какво се въртеше в главата ѝ. Дали не се бях излъгала? Дали не бях прекрачила границата като ѝ казах? Изглеждаше повече от притеснена, сякаш я бях забъркала в престъпление, с което не искаше да има нищо общо. В следващия момент може би се досети за съмненията ми и ме погледна с укор.
— Ако още един път се усъмниш в мен, ще те халосам с гипса на ръката си!
— Може би не трябваше да ти казвам — заговорих бавно.
— Радвам се, че го направи — заяви решително. — Така поне ще можем и двете да си блъскаме главите как е възможно да се случи. Господи, досега си била сама във всичко това! — възкликна смаяно. — Как си издържала, Ксения?