— Игор знае. Беше там.
— Алешкин ли ти нареди да не казваш на никого? — запита ме. Виждах неодобрението към него изписано на лицето ѝ. Кимнах. — Не се изненадвам. Винаги е постъпвал умно.
— Значи ли това, че си склонна да заровиш томахавката с него? — подкачих я.
— Алешкин е воин, Ксения. Най-много той да зарови мен с томахавката си — репликата ѝ ме разсмя, въпреки тягостното настроение, пред което се бях предала. — Ксения, Алешкин е единственият човек, който може да ти помогне — Зоя се взираше напрегнато в очите ми. — Мразя се, че го казвам, но… Страх ме е какво ще се случи. Ако някой от Тайния кръг разбере за това, ще те погнат докато не се доберат до теб. Това не е шега работа, Екс.
— Не мисли за това, Зоя.
— Как да не мисля? — възмути се. Направи една крачка по-напред към мен и долепи устни до ухото ми. — Кръвожадните ще са най-малкият ни проблем.
Аз отдръпнах лицето си и се взрях ужасено в очите ѝ.
Наистина го мислеше. Бях свикнала с параноята на Игор по сигурността. Едно беше да го слушам как ми повтаря колко опасно е всичко, но Зоя… Пред очите ми замига червена предупредителна лампичка.
— Трябва да има логично обяснение, Зоя. Трябва да има начин да оправя това.
— Eто къде сте! — дочу се гласът на Юри. Той се появи пред нас и по смръщените му вежди можех да позная, че беше подразнен. — Не ви ли омръзна да изчезвате все нанякъде?
— А ти да не си ни пъдар? — заяде го в отговор Зоя.
Юри я погледна неодобрително.
— Пийни си. Това може и да смекчи хапливия ти език — подаде ѝ чаша с шампанско. Не ѝ отне много време да реши да я приеме и я пресуши на един дъх.
— Пак ли надигаш чашата, Зоя? — подразни я Майкъл. Беше се появил зад нея тъкмо когато погълна последната глътка. — Ненаситни руснаци.
— Завиждаш ли, Майк? — отвърна и облиза крайчеца на устата си.
Той се засмя в отговор и се обърна към мен.
— Хайде, Ксения! Откога не си се забавлявала? — подкани ме и ме издърпа настрани, където гостите на Ордена танцуваха под звуците на You make me feel so young на Франк Синатра.
— O, Майкъл, не знаеш с какво се захващаш! — отвърнах му предизвикателно.
— Нима? — повдигна вежди в отговор.
Тогава завъртя ръката ми така, че тялото ми да се приплъзне към него. Той се засмя и отново ме завъртя пред себе си. Роклята ми шумолеше в унисон с движенията ми. С всяка следваща песен ми ставаше по-приятно. За първи път от цяла вечност се чувствах безгрижна, забравила за опасностите, загубила дирите на тайните и мистериите. Пристъпвах напред и назад, тялото ми се движеше с лекота, а смехът ми не секваше.
* * *
— Съжаляваш ли, че остана? — попита ме Майкъл, когато седнахме на едно канапе близо до масата ни.
— Не. Благодаря ти, Майк — отвърнах и отпих от шампанското си.
— Защо ми благодариш?
— Защото ми припомни какво е да се забавлявам.
— Мисля, че отдаваш прекалено много внимание на неща, които не можеш да промениш — отвърна и ме погледна мило. — Ти си толкова млада, за да се превръщаш в този човек, Ксения.
— Кой човек? — объркано го погледнах.
— Човекът, който ще реши проблемите на всички, който ще промени света — отвърна нежно и сложи ръката си върху моята.
— Не искам да бъда този човек. И със сигурност няма да променя света — засмях се. — Но… — замълчах. Може би не трябваше да споменавам на Майкъл, че всеки вампир в Русия ми диша във врата и само чака да го прекърши.
— Но какво? — настоя.
— Но не искам да прекарам живота си в загадки относно самата мен — отвърнах, отпивайки поредната глътка.
Той ме погледна объркано. Разбира се, че нямаше да разбере за какво говоря.
— Това няма никакъв смисъл! — засмя се Майкъл. Реших да оставя тази тема и се усмихнах в отговор. — Може би трябва да оставим шампанското за малко — предложи и ме затегли към масата, където бяха Зоя и Юри.
— Ксения!
— Буковски! — възкликнах. — Не се ли бяхте оттеглили в своите покои? — запитах го с лека ирония.
Веднага щом зърна широката ми усмивка и блажено замаяния ми поглед, Давид се развесели. Новогодишните светлини, в които бе потънала Церемониалната зала, се отразяваха на весели отблясъци в златисто русата му коса.
— Човек не може да живее сам — отвърна нехайно. — Ами ти? Изглежда, че се забавляваш много повече отколкото по-рано.
— Да, забавлявам се — отвърнах, но се дръпнах инстинктивно назад щом се сетих как Давид се бе появил на мястото, на което се бяхме усамотили с Игор.