Дали беше видял нещо? Изглеждаше толкова искрен, толкова непринуден. Защо тогава бих се усъмнила в поведението му? Може би всичко беше една маска. А може би бях мнителна. Давид беше син на Казимир Буковски, но това не значеше задължително, че прилича на него. На кой друг ще прилича? Той е син на баща си.
— Отново се отнесе. Правиш го много често — върна ме от мислите ми Давид. — Какво има? — попита с известна тревога.
— Нищо. Още се опитвам да те разгадая — отвърнах му, придавайки си небрежен вид. Явно това успя да изтрие намръщената му физиономия.
— Нима съм толкова сложен и многопластов? — засмя се и трапчинки се появиха на бузите му. — Хайде, попитай ме нещо. Ще видиш, че ще те отегча до смърт за рекордно кратко време.
— Добре — съгласих се и погледнах към Майкъл, който сега водеше някакъв спор с Юри, докато Зоя стоеше отстрани и им се смееше. — Кога откри способностите си на вестител?
— Искаш да кажеш кога получих първото си видение?
— Да, това исках да кажа — кимнах. Може би аз бях единствената тук, която не знаеше, че е вестител преди да получи първото си видение.
— Бях на десет години. Бих казал, че беше сравнително по-рано отколкото при повечето вестители.
— Нима? Значи ли това, че си по-специален? — подкачих го.
— Определено не мога да кажа — засмя се. — Откакто се помня винаги съм искал да бъда добър вестител. Толкова добър, че някой ден да стана член на Ордена.
— Доста амбициозно от твоя страна. И все пак не мога да не попитам — защо, по дяволите, би поискал нещо подобно?
— Ксения — засмя се на свой ред, — може би не си забелязала, но баща ми би могъл да окаже доста силно влияние върху поведението на… общо взето на всеки член от семейството ни — Син на баща си, намеси се отново онова гласче вътре в мен. — Цял живот съм се стремял само и единствено към това да го направя горд — каза той и се отнесе някъде далеч в мислите си.
Може би си припомняше непоносимо дразнещия начин, по който Казимир Буковски го е поучавал в детските му години за значимостта на силите, които някой ден ще развие, и още по-голямата значимост на социалните контакти, които в бъдеще ще се окажат по-важни и от дарбата му. И вместо да рита с него топка и да го води на риба, го е мъкнел по разни събирания и коктейли, където е бил отегчен от смърт от амбициозните разговори на други просветени вестители.
— Давид, замислял ли си се някога, че няма значение какво искат другите, ако ти самият не го искаш?
— Да, знам, че звучи като клише, но причината не е просто баща ми — отвърна небрежно. — Наистина, не го казвам, за да се оправдавам — допълни настоятелно след като не успях да скрия скептичния си поглед.
— Виж, Давид, няма да те лъжа — не харесвам баща ти. И не вярвам неговото одобрение да е единствената цел в живота ти — проследих с поглед раздразнението и неудобството, които се изписаха на лицето му. — Но ти изглеждаш различен. Поне за мен.
— Леле, деликатността не е сред качествата ти, нали? — отвърна все още стъписан.
— Не знам дали е сред качествата ми, но със сигурност не ми е приоритет.
Давид се загледа продължително в мен, кимна и се усмихна някак прекалено учтиво.
— До скоро, Ксения — каза той и си тръгна.
Не можех да му се сърдя, че побягна. В моменти като този дори аз осъзнавах, че компанията ми не беше особено приятна и разтоварваща. Но не можех да се преструвам, когато ме побиват тръпки от някого. Ако не е достатъчно силен да чуе истината, значи не му достига сила за нищо.
Огледах се и установих, че Майкъл беше пренесъл купонджийското настроение и върху останалите от компанията. Зоя се смееше на шегите на Юри, а Майкъл вдигаше тостове за новата година и изреждаше всеки порок, от който бе готов да се откаже.
— Майк! — извиках. — Нали каза да спрем с шампанското?
— Като казах да оставим шампанското, имах предвид по-скоро теб — намигна ми развеселено.
— Мисля, че ти си по-пиян и от мен — заключих.
— Хайде, Ксения, дори и най-почетните гости вече не изглеждат сякаш са глътнали бастун! Дори смятам, че всеки момент ще видим Романова да танцува с рокля, вдигната над коленете и да пръска конфети сред гостите!
Нямаше как да не се засмея на образа, който изникна в главата ми, и вдигнах поредната чаша за наздраве.
— Чуйте всички, след по-малко от пет минути настъпва Нова година! — възкликна Зоя и привлече вниманието на останалите от компанията ни.
Само след миг проехтя гласът на Наталия, която тържествено подкани всички гости да излязат на терасата. Вратите към двора на Церемониалната зала се отвориха. Въпреки студа, нахлул отвън, всички изглеждаха нетърпеливи да вдишат ободряващия въздух и заприиждаха към вратите. Ние също ги последвахме и се скупчихме един до друг. Явно присъстващите очакваха да се случи нещо вълнуващо, защото се долавяше възбуден шепот сред тълпата и повечето лица бяха обърнати нагоре с поглед, отправен към нощното небе. Погледнах и аз и за съжаление не видях нито една звезда.