В същия миг всички светлини изгаснаха и потънахме в пълен мрак. Какво по дяволите?… Долових изненада и известно недоволство сред гостите, но след миг всички ахнаха във възторг. Чух отчетлив пукот, а след това видях кълбо ярка светлина да се разпръсква на безброй многоцветни точици. Небето беше осеяно с великолепните отблясъци на новогодишната заря, която Орденът беше подготвил в чест на своите гости. Взирах се в тази красива експлозия от багри и съвършени форми и на лицето ми се появи искрена усмивка.
В този миг почувствах нещо ледено да пронизва тялото ми, до мозъка ми достигна импулс на неочаквана болка, пълзяща бавно, изненадващо… Радостните възгласи на тълпата не стихваха, чувах ръкопляскане и сърдечен смях. Първо се подкосиха краката ми, а след това тялото ми се свлече към земята, сякаш потъвах в преспа сняг. Панически се заоглеждах, но в мрака виждах само силуети на официално облечени гости, върху чиито размити лица се отразяваше топлата светлина от фойерверките в небето. Опитах да се задържа изправена и се подпрях на ръцете си, но те сякаш бяха от гума. Нямах сили да издам дори и звук, причерняваше ми все повече, а по корема си усещах странна топлина. Погледнах със сетни сили надолу и видях, че снегът под мен се топеше от топлината на кръвта ми. Тя се стичаше бавно от корема надолу и образуваше причудливи форми на бялото платно, сякаш изрисувани от ръката на луд художник. Възгласите заглъхнаха, пукотът в небето остана на заден план. Далеч от мен. Опитах да извикам, но вместо това се проснах на червено-бялата земя. Страшен писък прониза въздуха и монотонните възгласи на гостите секнаха.
Глава 26
Изведнъж настана паника и писъците, които раздираха тишината, ставаха все по-силни. Насилих се да отворя клепачи и видях размазани силуети, суетящи се, шокирани. Едни големи кафяви очи се вглеждаха в мен.
— Ксения! — Зоя проплака ужасено. — Боже мой, някой да помогне! Ксения, какво се случи?!
Беше се надвесила над мен и ръцете ѝ трескаво се опитваха да намерят мястото, откъдето бликаше толкова много кръв. Топлината беше приятна и се разпростираше все повече по тялото ми. Като изключим факта, че не можех да говоря и да се движа, физически не се чувствах зле. Не изпитвах вече болка, просто досаден унес, от който не можех да изляза. Мисля, че вече бяха запалили светлините, макар все още да долавях пукота на фойерверките над нас. Около мен беше настанало сериозно раздвижване, някои хора дори тичаха истерично и нареждаха неясно един на друг какво да правят.
— Ксения — проплака отново Зоя и една нейна сълза капна на лицето ми. — Ксения, какво стана… — гласът ѝ излизаше на пресекулки, опитваше се да усмири паниката, нарастваща в нея.
Тя вдигна поглед и през лицето ѝ премина едва доловима вълна на облекчение. В същия миг две здрави ръце ме отделиха от земята и ме понесоха нагоре като в безтегловност. На земята ми беше по-добре, не беше толкова студено.
— Ксения, ще се оправиш. Обещавам ти — прошепна Игор в ухото ми.
Дори сега можех да доловя бурята от емоции, които бушуваха в него. В момента се бореше с ужас, който го сковаваше, примесен с неописуем гняв. Опитваше се да го прикрие и гласът му звучеше добре овладян, но можех да прозра нотки на безсилие и завладяващ страх. Понечих да отворя уста и да му кажа, че не ме боли. Не можах. Тогава опитах да го погаля по лицето, но не усетих ръката си, сякаш беше закачена за тялото ми като на парцалена кукла.
— Знам. Знам, че не те боли, миличка — продължи да ми шепне. Беше стиснал челюсти. — Но трябва да побързаме, иначе ще е твърде късно.
Аз го погледнах объркано.
Смътно долавях, че се движи много бързо и настаналата шумотевица малко по малко заглъхваше. Явно се отдалечавахме от залата и само няколко души ни следваха. Подвикваха след Игор, но на мен ми се стори, че гласовете им идват от отвъдното. Дали не се бях запътила именно натам?
— Ще се оправи ли, Алешкин? — провикна се Зоя някъде отзад.
В същия момент чух гласа на Майкъл:
— Накъде я водиш? Трябва да изчакаме линейката!
— Няма да чакам линейка на Нова година! — извика яростно Игор като продължаваше да ме носи забързано нанякъде.