— Полудя ли, Алешкин? — отвърна му ядосано Майкъл. — Ксения има нужда от медицинска помощ!
— И ще я получи! — отвърна му този път по-спокойно. — Няма да чакам никаква линейка — каза по-скоро на себе си, отколкото на Майкъл. — Ще се оправиш, Ксения. Чуваш ли ме?
Бях затворила очи, тъй като ми костваше прекалено много усилия да ги държа отворени.
— Хей, миличка — гласът му беше ласкав, но усетих нотка на зараждаща се паника. — Ксения, не се унасяй. Не заспивай, чуваш ли ме?
Опитах се да кимна, но не знам до колко успях да му покажа, че съм в съзнание.
— Добро момиче — потвърди успокоително.
— Какво мисли да прави, вестител Романова? — извика Майкъл.
Явно Наталия също вървеше с нас.
— Успокой се, Майкъл, ще закараме Ксения в болница. Не можем да губим повече време — нетърпеливо му отвърна.
— Но не можем да я разкарваме с колата! Раната ѝ е много сериозна! Не бива да я движим!
Майкъл губеше самообладание, но Романова го прекъсна.
— Осъзнай се, Майкъл! Искаш ли да седиш и да чакаш линейката един час на връх Нова година? Предпочиташ да седиш и да я гледаш как умира?
За първи път долових в гласа на Наталия безсилие. Умирах ли наистина? Първоначалната паника сега беше отстъпила място на сковаващ ужас, тегнещо мълчание, сякаш никой не искаше да изкаже гласно какво мисли, че ще се случи. Единственият човек, който си позволи да опише ситуацията, макар и съвсем бегло, беше Майкъл. Сега обаче и той мълчеше и можех да доловя само зловещото потропване на обувките на Игор и на тези зад нас — стъпки, отекващи остро в тишината. Познатият дъх докосваше лицето ми и ми се искаше просто да остана в обятията му. Бях уморена, страшно уморена.
След малко усетих как Игор измъква ръце изпод тялото ми. Явно ме беше сложил на задната седалка в джипа си. Крайниците ми сковано стояха около мен без да усещам каквото и да било. Сякаш не бяха мои. Вече и останалата част от тялото ми изтръпваше, губех усещане и за нея. Очите ми тежаха дори затворени, душата ми спеше.
— Ксения, отвори очи! — извика Игор. — Не заспивай в никакъв случай! — гласът му беше особено дрезгав. Чух някой да подсмърча и усетих парфюма на Зоя. — Ето, виж, Зоя ще е с теб докато аз карам. Отиваме в болницата. Отбори очи, миличка — гласът му имаше причудливо ехо.
Но аз не можех да отворя очи.
— Ксения, събуди се! — истерично извика Зоя, но някъде далеч от мен. Всички се бяха откъснали.
— Игор, трябва да побързаме — някой извика. Може би Наталия — Няколко пазители идват след нас, но ние трябва да тръгваме.
— Защо се бавиш? — попита Юри. И той беше там с тях, също далеч.
— Не може да заспива! Това, че диша, е чудо само по себе си! — избухна Игор, беше изгубил самообладание. — Слушай, миличка, чуй ме — заговори само на мен и долепи длан до лицето ми. — След като се оправиш, ще заминем само двамата, някъде далеч. Ти и аз. Чу ли ме? — думите му бяха такова щастие. Колко много исках да замина с него. — Точно така, обещавам ти. Ще заминем, само двамата. Но трябва да се оправиш първо. А сега отвори очи, за да отидем до болницата — гласът му беше толкова нежен, толкова ласкав. Говореше тихо, сякаш отправяше слова към някоя по-висша сила.
— Побърка ли се?! Тръгвай вече! — изсъска Майкъл.
— Шшшт, тихо! — смъмри го Зоя.
— Отвори очи, Ксения, заради мен, моля те… — повика ме Игор и гласът му трепна.
В същия момент успях да го погледна едва-едва и той ми се усмихна, надвесен над мен. Редом с него видях и лицето на Романова, която се взираше в него някак натъжена и трогната.
— Точно така. Добро момиче — каза той.
Игор се втурна към шофьорското място и запали колата. Чух Наталия да казва на Майкъл и Юри да ни последват с другите пазители. Джипът тръгна, но не можех да преценя дали се движим бавно или бързо. Успях да различа уплашеното изражение на Наталия, която беше сбърчила чело и гледаше Игор от седалката до него. Приседнала отзад до мен, Зоя галеше косата ми, но едва го усещах. Господи, трябваше да държа очите си отворени. Вярвах на Игор и знаех, че няма да ме предаде. Той каза, че ще се оправя, само трябваше да държа очите си отворени. Но беше толкова трудно. Клепачите ми натежаваха, а тялото ми ме теглеше надолу, сякаш едва се крепях на ръба на бездна. Отчетливо дочух женски глас, който повелително ми каза „Събуди се!“ и за миг ми се стори, че видях лицето на Вера Крамаренко.
Сепнах се от някакво трескаво движение и напрегнати възгласи около мен. Силна светлина обля лицето ми и веднага затворих очи. Нима все пак умрях? Колко жалка смърт. Поне да беше в разгара на някоя битка с кръвожадни. А не така — издебната, излъгана, изиграна. Отново премигнах и осъзнах, че ако съм умряла, то това определено не е раят. Гледах към някакъв светъл таван, осеян със сиви петна. Движех се бързо, а около мен още по-бързо преминаваха хора в болнични престилки. Ясно. Все пак бях жива. И бях в болница. Къде беше Игор? Докато размишлявах, отново се унесох. Този път за по-дълго.