* * *
Събудих се от стогодишен сън. Почти. Бързо се ориентирах в обстановката — бях настанена в типична болнична стая — легло, еднокрилен гардероб, стол, медицинска апаратура. Нищо повече. Опитах да се изправя в леглото, но се сгърчих от остра болка в корема. Изненадах се. Надигнах одеялото, облечено в бял изхабен от пране чаршаф, и видях, че бях препасана с бинтове и превръзки. От мен стърчаха разни тръбички, да не споменавам катетъра… Общо взето помнех абсолютно всичко до момента, в който Игор подкара джипа на път за болницата. После явно бях изгубила съзнание. Дали наистина бях чула пророчицата или умът ми си играеше номера с мен?
Огледах се и се почувствах страшно потисната. Не минаваше и ден без да се случи нещо трагично. И сякаш всеки път се разминавах на косъм с фаталния край. Не можех да не си спомня тихия ужас в очите на Игор и отчаянието, което струеше от гласа му. Този път не бях просто халосана по главата. Един здрав бой от група кръвожадни щеше да бъде повод за празнуване пред състоянието, в което се озовах. Ясно съзнавах, че едва не бях умряла. Цялото ми същество беше наясно с този факт.
Едва сега осъзнах, че този инцидент всъщност беше опит за убийство. Не беше вампир, не беше крадец или престъпник от улицата. Някой от Ордена или от гостите на бала се беше опитал да ме убие. Повтарях си това като мантра, докато истината не срасна с мен и не се запечата в съзнанието ми. Чувствах се странно спокойна. Разбирах, че не съм в състояние на отричане, даже напротив — чувствах се спокойна, защото чак сега престанах да се боря срещу истината. Досега се бунтувах срещу това, на което бях подложена, срещу изпитанията, които трябваше да преодолея. Бягах, в опит да се скрия от истината, а тя беше, че животът ми беше провален и трябваше да се справя с това. Нямах късмета да се насладя на едни невинно луди години и младост, в която щях да изпитам просто няколко разочарования, няколко любовни авантюри. При мен беше различно и трябваше да го приема. Обикновеният живот не беше на дневен ред и оставаше да се задоволя с това, което имах. Странно, но се сетих за думите на Игор в новогодишната нощ. Какво беше казал — да извлека максимума от това, с което разполагах. Завъртях с досада очи и въздъхнах. Усетих как увереността се промъква тихо в мене и ми дава сили. Вече не се плашех. Естествено, не бях малоумна — знаех, че опасността е огромна и дебне отвсякъде, но не ме беше страх от факта, че трябваше да се боря за живота си.
Опитах се отново да се поизправя в леглото и със задоволство установих, че вече, свикнала с нея, болката не беше толкова остра. В мига, в който се облегнах на възглавниците, усетих как острото напрежение в раната ме отпуска. Интересно ми беше дали някога щях да разбера кой се опита да ме убие. Трябва да призная, че го беше замислил доста умно — да ме нападне, когато всеки беше свалил гарда си, в обстановка, в която никой не предполагаше, че трябва да е нащрек. И то сред толкова много пазители.
Докато се бях унесла в разсъждения, вратата на стаята се отвори тихо и вътре влезе една закръглена медицинска сестра. Жената се сепна щом видя, че съм в съзнание, но веднага се окопити и ми се усмихна одобрително:
— Как се чувствате, г-це Петрова? — гласът ѝ беше плътен, изпълнен с добронамереност.
— Мисля, че добре — отвърнах спокойно.
— Вие сте едно силно момиче — отбеляза тя със задоволство. — Някои хора не вярваха, че ще оцелеете.
Не знаех какво да кажа, затова просто ѝ се усмихнах. Едва ли щеше да разбере, ако ѝ бях споделила за странната ми способност да се възстановявам подозрително бързо след всяка травма.
— Бихте ли извикали Игор Алешкин, ако обичате? — тя ме погледна неразбиращо и побързах да уточня. — Мъжът, който ме докара в болницата. Висок, мускулест и строен, мрачен и много привлекателен — усмихнах се подкупно, а тя се засмя разбиращо и кимна.
— Да, сетих се. Господинът си тръгна от болницата още вчера, но каза да Ви предам, че ще се върне скоро. Междувременно има други хора, които биха искали да Ви видят и ще се радват да разберат, че сте будна.
Отсъствието на Игор ме жегна и се почувствах някак изоставена. Какво по-спешно имаше да свърши от това да бъде тук? Изведнъж ме обзе срам, че разсъждавах толкова самонадеяно и егоцентрично. И въпреки всичко добре си спомнях думите му, че ако не заспивам, ще ме отведе далеч, че ще бъдем само двамата.