Усмихнах се сковано на сестрата и ѝ благодарих. Тя понечи да излезе, но си спомни нещо и се приближи до мен.
— Забравих да ви предам. Помоли също да Ви кажа, че ще удържи на думата си — тя се усмихна и мушна ръце в джобовете на престилката си. — Надявам се, че съм помогнала.
Обзе ме облекчение и се порицах, че отново се бях усъмнила в него. В този момент в стаята влезе не кой да е, а Наталия Романова. Спомних си нейната тревога, докато ме караха към болницата и колко я бе разчувствало това, което Игор ми шепнеше в колата. Тя пристъпи бавно и за първи път ми се стори, че изпитва неудобство.
— Здравей, Наталия — заговорих първа.
Изглеждаше уморена. Макар да не беше с роклята от Нова година, по лицето ѝ още имаше следи от вечерния грим, а косата ѝ беше в пълен безпорядък. Тя забеляза, че я оглеждам и потри ръце в полата си.
— Игор помоли един от пазителите да ми донесе по-удобни дрехи — обясни тя.
— Нима не си се прибирала досега? — отвърнах някак невярващо.
— Не… — отвърна и реши да обясни, но не намери думи.
Усмихна се някак вяло и ми се стори много тъжна. Беше странно да не я виждам в нейната светлина — силна, категорична, с гордо вдигната глава и железен поглед.
— Какво има, Наталия? — запитах, а тя приближи прозореца и се загледа навън.
Помислих си, че не иска да срещне погледа ми.
— Ксения, аз… Дори не знам как да започна — отвърна уморено и прокара ръка по челото си, приглаждайки косата си назад. Сетне обхвана с ръка врата си и се обърна към мен. — Допуснах толкова много грешки — очите ѝ отразяваха тежестта на някаква вина, която сама си беше вменила. — Игор ме предупреди, но аз не намирах никакво основание да поставям под съмнение сигурността, която ти осигурявахме.
— Наталия, ти нямаш нищо общо със случилото се — отвърнах бързо, но тя сякаш не ме чу.
— Смятах, че Игор се е поддал на чувствата си и затова е толкова параноичен относно безопасността ти. Мислех, че е заслепен и затова иска да те пази така ревностно — тя ме погледна настоятелно. — Не вярваше на никого. Дори на мен.
— За какво говориш, Наталия? — инстинктивно се опитах да се изправя в леглото, но болката ме прикова на място.
— След инцидента онази нощ, в която ти преживя смъртта на родителите си и пострада физически… той трескаво търсеше начин да те отведе от Ордена без да предизвика подозренията на Двореца. Но това можеше да се случи само, ако ние се бяхме съгласили да потулим нещата. Но как можех да го направя след като знаех какво изпитвате един към друг?
Тя се приближи към мен. Виждах собственото ѝ отчаяние. Ръцете ѝ леко потрепваха, а на красивото ѝ лице се бяха появили бръчки, по-дълбоки от обикновено. Ясните ѝ очи се бяха приковали в мен, но не властно и изискващо. Този път тя се разкайваше. Ако бях видяла този момент преди няколко седмици, може би щях да ликувам. Триумфът ми щеше да бъде пълен. Но сега нямаше нищо тържествено, фанфарите, които си представях, че ще чуя, бяха онемели в ръждиво стъписване. Исках да ѝ вдъхна кураж и да я накарам да се превърне отново в силната вестителка, която беше. Имах нужда да видя решителността, изписана на лицето ѝ.
— Наталия, аз не те обвинявам за нищо. Никой на твое място не би постъпил иначе — отвърнах ѝ спокойно.
— Но нали именно затова съм член на Ордена! За да не постъпвам като всички останали, а да видя истината! Ксения, да бъдеш с Игор е незаконно, но да те оставя в ръцете на врага е безсърдечно и чудовищно! Аз… Аз не съм чудовище — пророни сякаш на себе си. — Не съм вярвала, че ще го кажа, но хиляди пъти предпочитам да позволя на Игор да престъпи закона пред това ти да пострадаш.
Думите ѝ ме стъписаха. Не можех да повярвам, че жената, която стоеше пред мен, беше вестител Романова. Сърцето ми се сви когато ми припомни, че нямам право да бъда с мъжа, когото обичам. Каква загуба наистина! Защото дори не можех да допусна мисълта, че някога ще съм способна да обичам друг дори една стотна от начина, по който обичах Игор. Наталия приседна на края на леглото и въздъхна уморено.
— Ксения, това, което не ми дава мира, е, че нападението е извършено от някого, който е близо до нас. Нещата бяха премислени твърде хитро, твърде много детайли бяха съобразени. За Бога, ако не беше някой от нашите, дори нямаше да успее да се промъкне в Палатата близо до теб!
Знаех, че нападателят ми не беше кръвожаден. Палатата беше защитена с древната магия на Тайния кръг, която не допускаше вампир да проникне в пределите ѝ. Но не очаквах този човек да бъде вестител или пазител. Може би беше пратен от вампирите — някой, с когото те поддържаха връзка. По дяволите, не съществува пазител или вестител на тази земя, който би се съюзил с кръвожадните!