— Баща ми вече не е от значение — побърза да я прекъсне, — но за едно си права. Няма как да го обвиним без да сме сигурни в това.
Романова кимна и сякаш почувства облекчение, че темата е изчерпана.
— Къде е Зоя? — сетих се.
— Спи на канапето в коридора. Не ми се искаше да я будя. Не е мигнала, откакто дойдохме — отвърна меко Игор.
Беше очевидно, че му е станало мило от загрижеността ѝ към мен.
— Нека се наспи. Ще я видя, когато сама се събуди — отвърнах му с усмивка. — Наталия, мисля, че вече е време да се прибереш. Имаш нужда от сън — тя кимна неохотно и се запъти към вратата. — Наталия — извиках я, — искам да знаеш, че не носиш каквато и да е отговорност за случилото се. Това, което правиш сега, означава много.
Романова не каза нищо и излезе от стаята. Останахме сами. Игор ме погледна някак разколебано и тъкмо си мислех, че ще стане от леглото, когато той внезапно взе ръката ми в своята и отчаяно впи устни в нея. Не посмях да кажа нищо, защото никога не го бях виждала такъв, дори в нощта на Нова година.
— Ксения — заговори най-накрая с дрезгавия си глас, — не спираш да ми изкарваш акъла, знаеш ли това?
Няколко кичура коса паднаха пред лицето му и сякаш само подсилиха изтерзания му вид. Аз зарових пръсти в косата му, но не посмях да кажа нищо. Той въздъхна тежко и нещо неизказано остана между нас.
— Трябва да те отведа оттук. Трябва да…
— Игор — прекъснах го, — не си виновен за нищо. Ти ме спаси. Отново.
Очите му блеснаха и гърдите му се надигнаха от вълнение. Знаех, че от онази нощ насам той не е спирал да подхранва вината в себе си и малко по малко е разкъсвал на парченца душата си, докато на нейно място не остане празна бездна. В моменти като този той правеше точно това. Натоварваше се с цялата отговорност за случилото се и се самонаказваше докато не се опиянеше от тази вина. Можех да си представя как се е обвинявал за случилото се с мен докато съм лежала в безсъзнание в болницата. При мисълта сърцето ми се свиваше от болка. Исках да го накарам да разбере, че благодарение на него съм жива, благодарение на любовта ми към него успях да остана в съзнание и само неговото обещание ми вдъхваше живот.
— Не успях да те опазя, Ксения — заговори след дълго мълчание. — За първи път се страхувам, че не съм способен да те предпазя.
Звучеше толкова съкрушен, толкова победен. Изведнъж това ме ужаси. Не думите му, а чувствата му. Не можех да повярвам, че ще го видя такъв някога.
— Игор, моля те! Престани! — извиках и гласът ми прозвуча странно пискливо. — Ти можеш да ме предпазиш от всичко!
— Не успях — отвърна и стана от леглото.
Тялото му излъчваше такава елегантна и в същото време хищническа сила, а духът му беше пречупен.
— Игор, никой не можеше да направи нищо! Но ти беше този, който ми върна живота, когато той си отиваше от мен! — гласът ми проехтя в стаята и го накара да се обърне с лице към мен. — Усещах го. Знаех, че този път няма толкова лесно да се отърва и знаех, че умирам — думите ми прозвучаха някак глухо този път, а лицето му се сгърчи при изказаното. — Нямах нищо против. Бях толкова уморена. Но когато чух гласа ти, когато чух думите ти… Тогава ти ми напомни, че не искам да умра. Че искам да живея.
Игор ме погледна с лукав пламък в очите и задържа погледа си в мен цяла една вечност. Най-накрая проговори.
— Мисля, че за пръв път в живота си ме надценявате, г-це Петрова.
Скоро след това Зоя се събуди и побърза да нахлуе в стаята ми веднага щом научи, че съм в съзнание. Като ме видя първо се засмя, а след това изведнъж се разрида безутешно. Реакцията ѝ беше толкова бурна, че една от сестрите нахълта при нас, за да провери дали не ми се е случило нещо. Опитах се да я успокоя по всевъзможни начини, но тя не престана, докато не остана без глас и докато очите ѝ не пресъхнаха от плач.
Следващите няколко дена минаха относително бавно. Въпреки денонощната охрана, Зоя, Майкъл и Юри се редуваха на смени да стоят при мен и да следят някой да не се опита да ме нападне, което ми се струваше малко вероятно. Игор се опитваше да бди над мен постоянно, но често се налагаше да се връща към задълженията си на пазител и да проследява някоя следа по случая. Подозирах, че имаше негласно споразумение с приятелите ми да следят положението особено зорко, докато на него му се налагаше да отсъства.
Нищо от проучванията на пазителите не доведе до реален резултат, но аз разбирах, че за Игор е невъзможно да стои безучастен и да остави нападателя ми да се измъкне. Постоянно си мислех за това, че ще заминем и започвах да се съмнявам дали ще се справя. Не исках да си тръгвам от Зоя. Не можех да си представя да се събудя и да не прекарам деня си с нея. Никога през живота си не бях имала такъв приятел до себе си, дори Златина не беше такава.