Имах безрезервна вяра в Зоя и вече бях убедена, че бих поверила живота си в ръцете ѝ. Тя беше наясно, че не мога да остана, но не разговаряхме за това, сякаш не искаше да допусне мисълта до съзнанието си. Беше ми толкова мъчно, че понякога се споглеждахме и оставахме безмълвни с плувнали в сълзи очи. Междувременно Зоя се опитваше да ме разсее, като ми разказваше как все повече започва да харесва Юри, но се страхува да му признае, защото била убедена, че накрая тя ще прецака нещата и ще разруши приятелството им. Вече не споменаваше нищо за Майкъл и мен. Може би след като беше чула какво ми каза Игор в колата, се беше убедила, че е невъзможно да помисля за когото и да било другиго. Макар че не бяхме обсъждали отношенията ми с Игор, сега тя сякаш вярваше, че можем да бъдем заедно. Нещо, което аз дори не допусках в бъдещето си. Той нямаше избор. Беше солдат. За него законите бяха дори по-строги, защото именно той следеше те да се спазват. Дворцовите пазители бяха символ на силата, величието и благородството и всички ги почитаха.
Раната ми зарастваше бързо и само след десетина дни вече се движех свободно. Игор се притесняваше това да не събуди подозренията на Ордена. Зоя също го беше забелязала, но не го спомена. Може би за да не ме тормози, което беше нетипично за нея като се имаше предвид вредния ѝ навик да си вре носа навсякъде и винаги да изказва мнението си.
Времето минаваше неусетно, изплъзваше се твърде бързо и съвсем скоро щях да бъда в състояние да си тръгна. Не бях готова да се сбогувам със Зоя. Исках да ѝ кажа толкова много неща. Като например колко много държа на нея и колко много ще ми липсва. Как ли щях да се събуждам сутрин и да не чувам жизнерадостния ѝ кикот на закуска, последван от безкрайните ѝ забележки по повод небрежния ми вид или разрошената ми коса? И към кого щях да се обърна, когато исках да се оплача от каквото и да е? Господи, с кого щях да разнищвам надълго и нашироко дразнещите навици на Майкъл и Юри? Но те също нямаше да са наоколо… И вече нямаше да има кого да обсъждам. Исках да ѝ обещая, че когато всичко свърши, ще я намеря и че никога няма да я оставя. Но щеше ли да свърши този кошмар? Щях ли да съм в безопасност някога изобщо?
Бях намерила сили и увереност в себе си да се боря докрай, да посрещна всичко, но не се бях замисляла докога ще мога да посрещам това „всичко“. Ами ако никога не се свършеше? Ако нови и нови вампири се опитваха да се домогнат до мен? Какво значение имаше колко от тях щях да убия, ако на мястото на всеки мъртвец изникваха нови двама кръвожадни? Ако изобщо успеех да убия някой от тях. Как изобщо си представях, че щях да намеря точно този, който ме търсеше? Как щях да се изправя срещу него?
Тази мисъл се загнезди трайно в мен и започна да ме яде отвътре. През нощта не можех да заспя от мисли за това и чувството на обреченост нарастваше, докато не се превърна в една огромна сигнална лампа, мигаща в червено пред очите ми, дори когато бях будна. Първоначалната ми увереност започваше да се разклаща. В унеса сънищата ми започваха да се превръщат в кошмари, които ме събуждаха с чувство на тревога и отчаяние. Сякаш не стигаше това, ами и Игор изчезна от полезрението ми и почти не го виждах. Знаех, че е инструктирал всичките си пазители да бдят над мен и често мярвах сенките им под вратата на стаята. Знаех също, че идва в болничната стая късно през нощта, когато се предполагаше, че спя дълбоко и сядаше на стола до леглото ми, за да ме наблюдава. Не го заговарях, защото ми беше приятно да го гледам тайно, докато си мисли, че спя. Интересно е колко различно се държат хората, когато смятат, че никой не ги наблюдава. Имаше нощи, в които седеше на стола и мислите му блуждаеха някъде, но имаше и моменти, в които присядаше на леглото и нежно галеше косата ми и шепнеше думи, които не успявах да различа. Бях сигурна, че се тревожи. Не просто за мен, но и за опасността, която се надигаше в подземния свят на Русия. Необяснимо по какъв начин, но можех да почувствам как заплахата се извисява над нас злокобно и притаено, чакайки. Кръвожадните щяха да направят своя следваш ход, а дотогава всички щяхме да стоим със затаен дъх в злокобна тъмнина.
След малко повече от десетдневен престой в болницата, бях изписана и Игор ми помогна да се прибера в Палатата. Както и очаквах от маниак на тема безопасност като него, беше напълнил цялата сграда с пазители и достъпът до нея бе крайно ограничен. Беше ми казал, че ще напуснем Палатата внезапно, без предупреждение. Нямаше доверие на никого, дори на вестителите. Зоя знаеше какво сме намислили, но дълго мълча. Виждах вътрешната ѝ борба и всеки път, когато си мислех, че ще заговори, тя се разколебаваше и накрая дрънкаше за нещо напълно безсмислено.