Един ден обаче събра куража да направи това, за което през изминалите дни на мен не ми стигаше смелост.
— Къде ще отидеш, Ксения? — запита ме докато бяхме в двора с беседката, който се виждаше от прозореца на стаята ми.
Сега всичко беше покрито със снежна пелена и можех почти да си представя колко би било хубаво да поседя тук с приятелите си в някой мързелив следобед преди да се приберем и да седнем заедно около масата, където щяхме да се потопим в дълги разговори. Щяхме да си разказваме смешни истории и без проблем да пресушим няколко бутилки червено вино. Е, Зоя и Юри най-вероятно щяха да минат на водка след първите няколко чаши. Проклети руснаци, както казва Майкъл. Но сега снежният двор по-скоро ми приличаше на място, където човек се сбогува със семейството си преди да замине за фронта и мъчителният ужас на войната да го вземе в жертва.
Почти през цялото време Зоя и аз мълчахме и всяка беше потънала в мислите си. И двете знаехме, че това е сбогуване и не можехме да се държим както обикновено. Може би и тя като мен се опитваше да си спомни всички онези моменти, в които бяхме изградили малко по малко необяснимата връзка помежду ни. Беше забила поглед в земята и блуждаеше между червените си боти и цимента под краката си.
— Не, всъщност не ми казвай! — добави след малко и погледна разсеяно към прозореца над нас.
Аз се загледах в нея с надеждата да намеря подходящ отговор, но така и не го открих.
— Не се виждаме за последен път — пророних.
Тя беше мушнала ръце в джобовете на бялото си пухено яке, ярко контрастиращо на медено червеникавата ѝ коса, и се облегна отпуснато на пейката.
— Откъде знаеш? — продължи да се взира в земята.
— Не знам… И все пак знам — отговорих ѝ и се надявах, че ще повярва. Не можеше да я виждам за последно. — Да не би вече да ме отписа? — подкачих я.
Тя ме изгледа мрачно и изсумтя.
— Ако още веднъж споменеш подобно нещо, собственоръчно ще се погрижа да изчезнеш безследно — спогледахме се и се разсмяхме.
Беше толкова нормално. Но само за миг.
— А ти не бъди глупава и признай пред Юри какво чувстваш — отвърнах и потърсих погледа ѝ. — Той много добре знае в какво се забърква, Зоя. И колкото и брутално да се опиташ да издъниш нещата, той ще ги оправи. Винаги го е правил.
Тя се засмя на себе си и съм сигурна, че в този момент се беше замислила за всички ситуации, в които се е опитвала да го изкара извън кожата му. Но той стоически търпеше всичките ѝ капризи и продължаваше да я обгрижва с внимание. Зоя беше свободолюбива и кипеше от енергия, а Юри беше като скала — невъзмутим и безкрайно търпелив, но само когато беше около нея. Може би точно това ги правеше идеални един за друг — винаги намираха хармонията и в най-безредния хаос.
— Аз не го заслужавам — отговори ми след малко и започна да потраква с токове върху долната греда на пейката. — Честно казано не знам как ме издържа! — каза през смях и покри устата си все едно никой не трябваше да разбира за „непристойното“ ѝ поведение.
Аз само поклатих глава и продължих да я наблюдавам.
— Знаеш ли, според мен те издържа, защото не може да си представи, че ти не отвръщаш на чувствата му. И е прав в преценката си.
— Много ги разбираш нещата! Мислех, че аз съм сватовницата, а не ти.
— Не позволявай на Майкъл да направи някоя глупост. Юри ще го държи под око, но при момчетата е различно — заговорих ѝ някак отнесено, а тя само тръсна глава.
— Ще се насърчават един друг докато не си изпотрошат главите! — отвърна пренебрежително. — Той ще се оправи, Ксения — добави след малко.
— Знам, да… Ще се оправи.
Зачоплих с нокти излющилата се боя на една от гредите на беседката и замълчах.
— Мислиш ли, че ти и Игор… — поде развълнувано, но след това замълча сякаш от неудобство. Ха, Зоя смутена! Сигурно ѝ беше за първи път!
— А ти какво мислиш? — отвърнах ѝ предизвикателно, само за да видя още веднъж как лешниково кафявите ѝ очи се разширяват срещу мен.
— Ксения! Мисля, че малко се шокирах — отвърна и скочи непохватно от пейката. — Затова ли бягаш? Мислиш ли, че щом сте далеч, ще имате по-голям шанс да бъдете заедно? — заприказва развълнувано и можех да проследя как мислите ѝ запрепускаха в най-невероятни посоки.
— Не — отвърнах. — Не мисля, че съществува такава възможност.