Тя понечи да ме опровергае, но се спря. Може би се беше сетила как Игор побягна от стаята ми в нощта, когато ме целуна за първи път. Е, и за последен. А може би се сети и че любовта ми към него бе грях, забранен с един от най-строгите закони на Тайния кръг. Разбираше, че няма смисъл да разнищваме този въпрос. Усещаше, че времето се изплъзва между пръстите ни и изведнъж лицето ѝ придоби съвсем различен вид.
— Страхувам се, че нещо ще се случи, Ксения. Не искам да ти го казвам, за да не те изплаша, но ме е страх за теб!
Погледна ме умолително сякаш искаше да опровергая думите ѝ и да я успокоя, че се залъгва. Преглътнах една тежка въздишка и се насилих да се усмихна.
— Всичко ще бъде наред, Зо. Ще се пазя, обещавам ти.
За щастие гласът ми прозвуча уверено и успях да скрия вълнението си. Зоя беше стиснала ръцете си една в друга и стоеше неспокойна.
— Ами ако не успееш? — очите ѝ съвсем леко се разшириха в смесица от страх и безпокойство. — Ако не си достатъчно бърза или силна? — отвърна нетърпеливо.
— Тогава Игор ще бъде — отговорих ѝ убедено. Стиснах ръката ѝ и се взрях в неспокойните ѝ очи. — Ще ми липсваш ужасно много! Тя ме изгледа продължително и преглътна обзелото я вълнение.
— Имам чувството, че за втори път губя сестра си! — проплака и този път не успя да сдържи сълзите си.
Трябваше да бъда силна и за двете ни и да не предам фронта, но бях на път да се разплача като малко дете.
— А аз имам чувството, че за първи път намирам сестра.
* * *
Вече беше станало късно, може би наближаваше полунощ. Неохотно се запътих към стаята си, където трябваше набързо да хвърля няколко неща в един сак и да напиша бележка на Майкъл. Спомних си колко огорчен беше, когато се опитах да го отблъсна и да отхвърля чувствата му. Втори път нямаше да ми прости. Щеше да му бъде по-лесно да ме разбере сега — вероятно осъзнаваше, че нямам избор. И въпреки всичко имаше неща, които трябваше да напиша на тази бележка. Може би това беше начин по-скоро да успокоя собствената си съвест, отколкото неговата, но не ме интересуваше.
Седнах на масичката точно под прозореца и се загледах в беседката. Колкото повече я гледах, толкова по-невероятно ми се струваше, че заминавам. Къде щяхме да отидем? Какво си въобразявах, че ще постигна? Ако трябваше да се оставя на Игор, не се съмнявам, че щеше да ме прати в някоя къща на края на света, заключена далеч от какъвто и да е намек за заплаха. Е, досега трябваше да му е станало ясно, че не може да ме държи далеч от неприятности.
След няколко тягостни минути, в които се борех със собствената си липса на словоохотливост, изписах няколко реда, сгънах листа на четири и го сложих в плика с надпис „Майкъл“. За миг се поколебах и след малко го обърнах от другата страна, където надрасках набързо „Зоя, това не се отнася за теб. Дръж си носа далеч от чужди работи“. Можех да си представя кехлибарените и очи, ококорени от възмущение и яд. Взех сака си и се огледах дали не съм забравила нещо. За миг погледът ми попадна върху оръфаните корици на „Брулени хълмове“ — книгата беше подпряна точно там, където я оставих първия път, когато влязох в тази стая. Не, нямаше да я взема със себе си. Може би някой ден щях да имам възможността отново да я прелистя.
Тръгнах по стълбите надолу и знаех, че Игор ме чака в преддверието на Палатата. Вече никой не се мяркаше по коридорите и всичко беше утихнало. В неделна вечер като тази всички си лягаха рано. Стъпките ми отекваха с ехо в стените малко повече, отколкото ми се искаше, и се опитах да се измъкна незабелязано. Стигнах до партера, но като се огледах, ми се стори, че сянка пропълзя по стената в дъното на коридора, който водеше към Церемониалната зала. Не, не е твоя работа! Не беше, но не можах да се стърпя. След няколко дълги секунди колебание пуснах сака на мраморния под и се отправих натам. Може би си въобразявах. Да, най-вероятно бях попила от параноята на Игор. Продължих да пристъпвам бавно и предпазливо и когато завих зад ъгъла, видях Майкъл. Високата му фигура се очертаваше в тъмнината. Нямаше как да го сбъркам. Погледна ме така, сякаш не знаеше какво да ми каже.
— Майкъл, какво правиш тук? — попитах го вече по-спокойна. Той само ме погледна и сякаш се засрами от това, че се криеше. — Добре ли си? — добавих и помислих, че нещо не е наред.
— Да, всичко е наред — отвърна неубедително.
Погледна ме и когато видя, че съм облякла палтото си, по лицето му премина сянка.
— Странно е… — поде, загледан в дънките ми. — От толкова време не бях получавал толкова силно видение.
Аз се приближих към него и тревогата ми започна да нараства.