— Получи видение ли? Сега ли? — попитах го и се опитах да уловя погледа му, но той го избегна.
Прокара ръка през разрошената си коса и светлината от дъното на коридора озари белега на лявата му буза.
— Да… Мисля, че да. — отвърна малко объркан. — Или това, или е било някакъв сън.
— Какво видя, Майк? — приближих се към него предпазливо.
Имах чувството, че не беше на себе си и всеки момент можеше да побегне нанякъде.
— Не съм сигурен — отговори ми и долових студена нотка в гласа му.
— Майк, нещо лошо ли е?
Той вдигна поглед само за миг и отново обърна главата си настрани.
— Ти си тръгваш.
Поех си дълбоко въздух и реших, че няма смисъл да измислям поредната лъжа. Беше ми омръзнало да ги лъжа — него, Зоя, Юри…
— Да — отвърнах тихо. Опитах се да не звуча носталгично. — Исках да ти кажа нещо. Няколко неща — поправих се, — но ми беше трудно да го направя лично.
Той ме погледна право в очите.
— И ми написа бележка — отвърна сякаш отбеляза свършен факт. Аз го погледнах подозрително и застанах така, че да виждам лицето му.
— Това ли видя? Че си заминавам и ти оставям бележка?
Той кимна и гърдите му се надигнаха под натиска на въздишка. Можех да различа тъгата му дори в тъмното. Толкова ме болеше да го гледам така. Не защото исках да бъда с него. И не защото на него му беше тежко. Просто не исках да го напускам.
— Видя ли какво пишеше на бележката?
— Не. Нямаше нужда, Ксения — отвърна и се приближи към мен. Аз го погледнах объркано и очаквах да направи нещо, с което да ме просветли, но явно в главата му цареше не по-малък хаос отколкото в моята.
— Какво има, Майк?! — Възкликнах. — Нещо се е случило, кажи ми.
Той обхвана с ръка рамото ми и се наведе по-близо.
— Виждам те за последен път, Екс — каза и нещо в думите му ме жегна.
Сега разбрах, че той изглеждаше така, сякаш се сбогува с някой близък в последния му час. Кръвта се отдръпна от лицето ми.
— Не бъди глупав, Майкъл! — отвърнах му и отстъпих назад. Той остана смълчан и продължи да ме гледа. — Нима искаш да кажеш, че си видял как… как умирам?
Последните думи едва се изнизаха от устата ми. Той само се усмихна тъжно и поклати глава.
— Някой ден. Но не скоро, Ксения — добави и стисна рамото ми. — Не и докато аз съм жив.
В този момент всичко ми стана ясно като гръм, който разцепи тишината.
— Майкъл, какво видя?! — гласът ми изтъня. — Да не би да си видял своята собствена смърт?
Той ме дръпна към себе си и ме обгърна с ръцете си в прегръдка.
— Не, Екс, нищо не съм видял. Спокойно — отвърна ми нежно, но можех да усетя как лъжата прозираше през думите му.
— Лъжеш! — извиках яростно.
Той не ме пусна, въпреки че започнах да се дърпам.
— Просто усетих… — започна и се пренесе отново в спомена за видението си. — Усетих го, Ксения. Виждам те за последен път и не мога да те пусна.
Отчаянието премрежи очите ми и се почувствах сякаш потъвам в бездънна дупка. Дупка, пълна със собствените ми страхове.
— Ти няма да умреш, Майк! Ако някой ще умира, това ще съм аз! — отвърнах му ядно и се опитах да го ударя злобно в гърба, но за първи път не ми стигнаха силите.
Защо говореше тези глупости? И защо вече приличаше на мъртвец?
— Няма да умреш, Ксения! Не бъди глупава! — отвърна ми нежно. — Стига си плакала.
Настъпи пауза, в която никой не проговори. Той продължи да ме прегръща и можех да се закълна, че се опитваше да ме утеши.
— Радвам се, че успях да ти кажа сбогом.
— „Довиждане“, идиот такъв! Не „сбогом“! — изругах, притиснала уста в рамото му.
Гърдите му се разтресоха от смеха му и той погали закрилнически косата ми.
— Да. „Довиждане“ — отдръпна се от мен и ме загледа. — Няма да си признаеш до последно, но знам, че целувката ни ти хареса.
Аз останах безмълвна за няколко секунди, но скоро се окопитих и завъртях очи.
— Мечтай си! — изсумтях, а той се засмя и заотстъпва назад.
Тръгваше си. Продължаваше да ме гледа докато вървеше и в мига преди да извърне лице от мен, успях да видя как сянката на страха премина по него. Сърцето ми стана на камък и ме обзе мъчително чувство на обреченост. Не можеше да говори сериозно! По дяволите, той дори отрече накрая, но дали наистина беше видял смъртта си? Нима го виждах за последно? Вече беше далеч, стъпките му не се чуваха по коридора. Опрях гръб в стената и се опитах да дишам дълбоко. Ако беше вярно, как можех да не го видя! Не трябваше ли точно в такива моменти да мога да предвидя бъдещето? Притиснах силно ръце до очите си, изтрих сълзите си и се опитах да дишам равномерно. Не, не беше вярно. Аз щях да умра преди него.
Зърнах тежките врати на Церемониалната зала и ме обзе непреодолимото желание да вляза вътре. Запътих се натам и поставих ръце върху позлатените дръжки, които се събираха в средата пред мен. Дръпнах ги и вратите се отвориха с тежък грохот, който проехтя с ехо в празния коридор. Лампионите, поставени по стените, бяха запалени и отразяваха светлината в лицата на изрисуваните в тавана ангели. Последният път, когато бях тук, бях нападната. Случилото се изникваше пред очите ми накъсано, сякаш се опитвах да надзърна през гъста мъгла. Беше настанала суматоха и глъчката на гостите се чуваше някак зад мен, в далечината. Чувах пукота на празничните фойерверки, дрънченето на кристала, който някой беше съборил в настаналата паника. Чувах забързаното дишане на Игор и думите, които ми шепнеше. И всичко това описваше сцена, която аз по-скоро наблюдавах отстрани.