Не се опитвайте да се свържете с мен, аз ще ви намеря. И тогава може би ще съм събрала достатъчно смелост да ти кажа в очите, че онази целувка наистина ми хареса. И въпреки всичко ние си оставате приятели.
Обичам те,
Екс
Глава 28
Събудих се, когато главата ми рязко полетя напред и тежко се стоварих обратно върху седалката. Чух как Игор изруга и погледна с безпокойство към мен.
— Извинявай, Ксения, трябваше да ударя спирачки. Добре ли си? — погледна ме и пак извърна очи към пътя.
— Да, всичко е наред — отвърнах и се наместих по-удобно. Вратът ми се беше схванал от неудобната поза, в която бях заспала, и се опитах да го раздвижа.
Игор не заговори повече и продължи да гледа напред.
— Къде отиваме? — наруших мълчанието.
Той ме погледна за кратко и отговори:
— В едно село. Не съм сигурен дали мога да го нарека село дори.
— Как се казва?
Явно се развесели, тъй като по лицето му заигра усмивка.
— Да не би да си запозната със забравените от Бога места?
— Не. Но все пак не е зле да знам къде отивам — повторих.
— Ожигово. Московска област — отвърна кратко и се намръщи при споменаването на името на селото.
— Защо се цупиш? — зачудих се.
Веждите му подскочиха в почуда и усмивката отново се появи на лицето му.
— Защо реши, че се цупя?
— Защото го правиш. Дори не можеш да назовеш името на селото без да се намръщиш — отвърнах развеселено.
— Трябва ли да се радвам, че ще отседна в този пущинак? — отвърна спокойно, но думите накараха усмивката ми да се изпари. Той усети промяната в настроението ми и се обърна към мен. — Какво има, Ксения?
— Съжалявам — отвърнах и се обърнах към прозореца.
— За какво съжаляваш?
— За това, че си принуден да отидеш на майната си заради мен и неприятностите, които нося след себе си — отвърнах все така вкисната.
— Не е на майната си — отвърна той и лека усмивка заигра на устните му. — Само на 65 км е от Москва. Не ми е приятно, че отиваме там, защото не ми харесва идеята да те водя на място, където ще ти липсват всички удобства, които имаше в Палатата. Що се отнася до мен — свикнал съм да живея в неудобства. Няма значение къде ще спя — добави.
— Нима си мислиш, че ще се оплаквам от това, че няма да има кой да ми сервира закуска? — отвърнах изненадано.
— Не, не смятам, че ще се оплакваш. Но къщата е занемарена и не ми харесва идеята да спиш на прашния дюшек на някое продънено легло — отвърна и веждите му отново се сключиха над очите му.
— За мен също няма значение къде ще спя — отвърнах. Стига ти да си в леглото ми.
Да, беше ми ясно, че няма да спим в едно легло. Игор по-скоро би се скрил във вмирисаното мазе на въпросната къщурка, отколкото да прекрачи тази граница. Отново. Не го обвинявах. Това беше правилния начин да се справи с неудобната ситуация, в която се бяхме озовали. Макар желанието ми да бъда с него да не стихваше ни най-малко, не смятах да му бъда по-голямо усложнение, отколкото бях в момента. Стигаше ми и това, че беше до мен в този момент. Как си въобразявах, че ще се оправя сама в Русия? В това опасно начинание? Беше достатъчно трудно за Игор да опази местонахождението ни в тайна от пазителите и вестителите, камо ли да тръгне на кръстоносен поход срещу тези, които ме преследваха. Какво оставаше за едно българско момиче, което нямаше никакъв опит в тези неща в непозната и необятна Русия?
Мислите ми бяха прекъснати, когато Игор внезапно се пресегна към задната седалка и ми подаде един хартиен плик, пълен с някакви неща.
— Какво е това?
— Както казах — селото е малко и забравено от Бога. Не знам дали изобщо ще имаме достъп до какъвто и да е магазин наблизо. Помислих, че може да не си предвидила всичко, когато си събираше багажа — отвърна някак сковано като избягваше да ме погледне.
Аз надзърнах в плика и започнах да вадя едно по едно нещата. Лекарства като аспирин, нурофен, алергозан. Няколко пуловера, чорапи, бельо… Хванах с два пръста черните бикини и ги развях пред погледа му.
— Помислил си, че не съм си взела бельо? — отвърнах някак с насмешка. — Да не би да смяташ, че и в момента не нося нищо? — подразних го.