Доставяше ми удоволствие да го карам да се гърчи от срам. Той само стисна устни в опит да потисне неудобството, което очевидно изпитваше, и аз продължих да ровя в плика. Четка и паста за зъби, няколко пакета салфетки, шампоан и балсам за коса, и накрая… тампони. Аз го изгледах ужасено и с изумление установих, че това беше момента, от който той се ужасяваше най-много. Прочистих гърлото си и наруших неловкия момент.
— Доста си предвидлив. Как изобщо ти е хрумнало да…
— Нека да приключим с темата дотук — отвърна нетърпеливо и отново се загледа в пътя.
— А храна? Да спрем в някой супермаркет?
— Вече съм взел. В багажника е.
— Защо сменихме джипа? Не вярвам да си падаш по седани.
— Защо смяташ така? — учуди се.
— Защото не ти отива. Ти направо крещиш „Внимание! Опасност!“ — отвърнах шеговито.
Думите ми така го развеселиха, че се зачудих дали някога го бях чувала да се смее по този начин.
— Ксения, постоянно ме изненадваш — отвърна с усмивка. — Сменихме колата, за да не ни проследят. Не мога да оставя нищо на случайността.
Кимнах и се загледах в пътя.
Тъй като карахме с около 140 км/час, очаквах скоро да стигнем въпросното село Ожигово. По пътя можех да различа как минаваме през по-малки градове и села, а през повечето време от едната ни страна се разпростираше голяма поляна, която свършваше в пределите на тъмни гори. Беше към един и половина през нощта и тъмнината бе погълнала всичко наоколо. Отворих прозореца, за да вдъхна глътка въздух. Можех да усетя свежестта му извън Москва. Макар да беше студено, полъхът беше приятен.
Бях потънала в мислите си, когато забелязах, че Игор намалява скоростта. Движехме се по тясно шосе само с две платна и бяхме навлезли в нещо, което приличаше на вилна зона, макар да липсваха богати и големи къщи, които да служат за вили. Повечето постройки бяха скромни и макар да бяха различни на вид от къщите, които се срещаха в почти всяко село в България, някак всичко беше странно познато. Колко ли пък може да бъде различна атмосферата в провинцията.
Игор се отдалечи от главното шосе и сви по черен път, който криволичеше между разни шубраци, борове и голи дървета. Скоро след това успях да различа очертанията на малка двуетажна зелена къща с бели капаци на прозорците, която се беше сгушила сред избуяли храсталаци. Зад нея се издигаха няколко иглолистни дървета, а в далечината се простираше огромна нива, която отново се врязваше в гориста местност. Беше занемарено и изоставено, но и някак закътано и уютно. Но най-вече интимно. Изненадана от настроението, което предизвика у мен гледката на това място, се обърнах към Игор, който гасеше двигателя на колата и тръгваше да отваря вратата.
— Как реши да дойдем тук?
Той ме погледна и след известна доза колебание, реши да бъде откровен.
— Човекът, за който ти споменах, този, който се опитва да те опази жива, ми каза, че мястото е безопасно.
Самият факт, че озоваването ми тук беше по негова воля, ме подразни повече отколкото факта, че трябваше да се крия като беглец от Тайния кръг и да се озъртам зад гърба си да не би някой вампир да ми прегризе врата. Реших да не изразявам мислите си на глас, и просто затръшнах вратата на колата по-силно, отколкото бе необходимо. Стиснах твърдо устни и оставих Игор сам да се оправя с багажа. Така му се падаше, щом щеше да крие всяка подробност от малкото ни бягство. Той само ме погледна многозначително и с лекота понесе трите сака и двете торби с покупки към прага на къщата.
Огледах наоколо, за да видя какво представлява новата ни „резиденция“ и останах доволна от факта, че макар да не беше сгушена в гората, притежаваше обаяние и чар. Преспокойно можех да се затворя тук за няколко седмици с рафт книги и няколко кашона червено вино, необезпокоявана от каквито и да е признаци на цивилизация около мен.
Игор отключи вратата и когато пристъпих вътре, ме лъхна миризмата на влага и застоял въздух. В къщата беше толкова студено, че се зачудих дали навън температурата не бе по-висока. Пристъпих неуверено, но Игор се приближи до мен и ми подаде ръка. За миг извърнах очи към него.
— Внимавай къде стъпваш. Седни тук докато видя какво мога да направя с осветлението — отвърна и придърпа един стол близо до мен.
В моменти като този се чудех кога бе станал толкова внимателен и къде бе изчезнал заплашителният мъж, който в София ме напъха в багажника на колата си. Не можех, да не се засмея тайничко на този спомен.
След малко Игор успя да намери електрическото табло и завъртя отвитите бушони. Щом запали лампите, видях, че къщата не изглеждаше толкова зле, колкото си я представях в тъмнината. Да, беше мръсна, прашна и занемарена, но мебелировката и разположението предразполагаха обитателите ѝ да се насладят на една кратка почивка в провинцията. Непосредствено след вратата се намираше голямо помещение, в което около ниска дървена маса бяха разположени кожен диван и няколко фотьойла в цвят бордо. Масата бе масивна и с красива изработка, макар лакът и да беше излющен и да беше покрита с два пръста прах и мръсотия. Тук-там се виждаха буболечки, предали Богу дух преди Втората световна война, но нямаше нищо непоправимо. С удоволствие забелязах малка камина срещу масата. Над нея на стената висеше репродукция на Раждането на Венера на Ботичели. Интересен избор за това място… Дървеният под беше покрит със стар килим, протрит на няколко места около краката на фотьойлите и в самите му ъгли. Беше изпъстрен в тъмно зелено, бежово и кафяво и някак допълваше обстановката. Огледах се за други особености, но не открих нищо интересно. В ъгъла имаше няколко кашона, пълни с разни стари вестници и списания, непотребни дреболии и няколко инструмента.