Не можех да отвърна нищо. Какво можех да му кажа? Погледнах го сковано и облегнах глава на рамото му. Игор ме придърпа по-близо до себе си и заговори тихо в косата ми.
— Не можех да ти помогна. Опитах се да те извадя от… от състоянието, в което се намираше, но се страхувах, че мога да те нараня. Разтресох те, свлякох те на земята, но ти продължаваше да пищиш. Гледаше ме ужасено! Сякаш аз бях този, който ти причиняваше болка. И изведнъж писъците ти се превърнаха в нещо ужасно — гласът му потрепери. — Започна да крещиш с все сила и притисна ръце до гърдите си, сякаш сърцето ти ще се пръсне! Уплаших се, че може да получаваш инфаркт! Отново започна да молиш за вода и тогава…
Прегърнах го нежно. Беше се сковал от ужас. Никога не го бях виждала такъв. Дори, когато ме бяха ранили на Нова година. Дори тогава той действаше уверено, знаеше какво прави. А сега… Сега беше просто като едно уплашено момче.
— Забрави за случилото се, Игор. Вече всичко е наред.
— Нищо не е наред, Ксения. Не знам как да ти помогна. С теб се случва нещо. Това е извън силите ми!
— Чуй ме! Каквото и да се е случило, ти ми помогна. Действал си по инстинкт и си ми помогнал.
— Не знам какво ще се случи следващия път. Какво ще мога да направя тогава?!
— Каквото можеш. Но това е мой проблем, не твой. Аз ще трябва да се справя, а не ти.
— Какво би могла да направиш, ако отново изпаднеш в това състояние?! Ти беше като в транс! Изпитваше физическа болка от нещо, което се случваше в съзнанието ти! — говореше разпалено, а ръцете му стискаха все по-силно кичурите от косата ми, в които се бяха оплели.
— Ще се справя с това. Съжалявам, че съм те изплашила толкова много — отвърнах и повдигнах главата му, така че да срещне погледа ми.
— Няма значение какво чувствам аз — отвърна и сякаш излезе от шока. — Трябва да ми кажеш какво си спомняш. Какво се случи наистина.
— Ще ти кажа. Сутринта. Нека си легнем, моля те. Не искам да заспивам сама — отвърнах умолително и след миг колебание той кимна и се премести от неговата страна на леглото.
Аз легнах с лице към него, загледана в красивите му черти. Очите му бяха придобили цвета на морето в тъмна нощ. Кичур коса се беше спуснал на челото му над изпъкналите скули. Гледахме се в тъмното и никой не смееше да затвори очи.
— Поспи, Ксения. Аз ще съм тук — отвърна след малко сякаш усетил страха ми.
— Страх ме е — признах.
— Каквото и да се случи, аз ще съм тук и ще те наблюдавам — успокояваше ме.
Поклатих глава и се загледах в гърдите му, тъй като не смеех да срещна погледа му.
— Страх ме е как ще се почувствам, ако трябва да се справя с нещо такова, когато съм сама.
— Не си сама. Аз съм тук — отвърна уверено.
— Невинаги ще бъдеш — казах глухо и се завих по-плътно с юргана.
Той смръщи вежди и потърси ръката ми.
— Вече ти казах, Ксения, няма да те оставя сама.
— Ти не си ми пазител. Никога няма да бъдеш.
— Не е нужно да бъда — отвърна с дрезгав глас. — Сега поспи.
* * *
На сутринта се събудих с ужасно главоболие и болки в гърлото. Облякох един халат и слязох с пантофите на долния етаж, където заварих Игор заровен в купчина парцали, препарати и няколко легена с чиста вода. Беше събрал килима от всекидневната, а подът беше мокър. Мебелите бяха почистени от прахта, а въздухът ухаеше на чисто. Пердетата от прозорците ги нямаше, но стъклата все още бяха мръсни.
— Добро утро — поздравих го, а той се обърна към мен.
Майко мила! Беше облякъл сива тениска, която, прилепнала от потта по тялото му, очертаваше съблазнително стегнатите му гърди и коремните мускули. Протъркани дънки висяха ниско на хълбоците му. Той ми се усмихна някак по момчешки и всички мисли излетяха от главата ми.
— Добре ли спа?
— Мхм — отвърнах нечленоразделно.
Погледнах надолу към грозния анцуг и абсурдните пантофи, които бях обула. Как беше възможно да стоя пред него в този окаян вид? Нямаше ли закон, който да забранява мърляви хора като мен да се доближават до мъжки екземпляри като Игор Алешкин? И то какъв екземпляр! Видях, че продължава да се взира в мен с весела усмивка и в миг лицето ми пламна от срам.
— Гладна ли си? — попита ме.
— Да — отвърнах все така словоохотливо и измънках нещо от сорта, че първо трябва да се пооправя.
Втурнах се към горния етаж, но реших първо да проверя какво е положението в банята. Открехнах вратата и едва се насилих да подам носа си вътре. Изненадах се от промяната, която беше настъпила от снощи. Първо — ужасяващата миризма определено беше изчезнала. Плочките, макар и все така захабени, изглеждаха почистени. Същото беше положението и с мивката. Мухълът за съжаление беше отказал да напусне владенията си. Като цяло взимането на душ беше възможно, макар да нямаше начин да вляза в банята с боси крака. Срамът от контраста във външния ми вид с този на Игор сега се измести от неудобство. Докато си спях сладко в леглото в голямата спалня горе, той беше станал Бог знае колко рано и се беше прекършил от работа, за да въведе това място в приличен вид. Трябваше да допринеса с нещо и реших да оставя грижата за външния си вид за по-късно. Измих си зъбите и лицето, вързах косата си на стегната конска опашка и обух чифт маратонки, които почти никога не слагах. Върнах се в дневната и видях Игор да пренася кашоните със списанията и останалите вехтории към двора. Въздухът навън беше по-мек от вчера и студът не се усещаше толкова остро.