— Казвай с какво да се захващам — заговорих го, а той се намръщи.
— Единственото, с което ще ти дам да се захванеш, е закуската.
— Добре, какво ти се яде? — отвърнах с готовност.
Той се спря на прага и ме изгледа.
— Нямах предвид да ми правиш закуска. По-скоро имах предвид ти да закусиш.
— Ти няма ли да ядеш?
— Вече ядох. Не знам какво предпочиташ, но има варени яйца, препечен хляб, конфитюр, мляко и корнфлейкс. Не е нищо особено, но мисля, че няма да останеш гладна — отвърна и се подсмихна.
Аз се отправих сломено към кухнята с мисълта, че по-безполезна не съм се чувствала никога досега. Хапнах набързо половин купа корнфлейкс и след кратко колебание си намазах една филийка с конфитюр от ягоди. Върнах се в дневната, но Игор го нямаше. Излязох навън и ми направи впечатление, че пердетата висяха на импровизиран простор, съхнейки на слабото януарско слънце, а килимът беше метнат на един клон от ябълковото дърво отстрани на къщата. В тези „жеги“ можеше и да съхне до април. Игор се взираше в най-голямото дърво зад къщата. Беше разположено в центъра на двора, които гледаше към далечните гори. Доближих до него, потрепервайки леко от студа, и се загледах в дървото.
— Какво е това? — запитах, проследявайки с пръст очертанията на странните символи, издълбани в кората на дървото.
— Е + В — отвърна кратко.
Погледнах по-внимателно и различих буквите, останала шокирана от спомена за същите тези букви, издълбани в гредата на беседката под прозореца ми в Палатата.
— Не може да бъде! — възкликнах. Игор ме погледна изненадано. — Виждала съм същите тези букви в Палатата! На беседката в двора — Игор присви очи и ме погледна продължително.
— И това ли беше изписано там? — попита и посочи една малка буква под другите две.
— Това да не е „к“?
— Мисля, че да. Издълбано е отдавна и е трудно да се различи, но ми прилича на „к“.
— Не мисля, че съм го виждала там — отвърнах и се загледах в белезите. — Игор, този твой приятел откъде знае за тази къща?
Той се замисли и потърка леко слепоочието си.
— Не съм сигурен. Трудно ми е да си представя, че къщата е негова.
— Той пазител ли е? Или вестител? — продължих с въпросите подозрително.
— Какво значение има? — отвърна и се загледа в далечината по посока на гората.
— Разбира се, че има значение. Ако тази къща е негова, значи той е издълбал същото това нещо и в Палатата. И звучи логично, ако е вестител. Все в един момент и той е живял в Палатата — погледнах към Игор, но той се взираше безмълвно напред. — Ако е вестител, това обяснява защо е предвидил опасността за живота ми — за момент почувствах как всичко придобива смисъл и изпитах облекчение и дори радост, че съм стигнала до някакво логично обяснение. След секунда обаче друг въпрос разклати теорията ми. Нещо ми убягваше. — Но пък това не обяснява как те е накарал да ме намериш. Ти не приемаш нареждания и поръчки от вестители.
Долових хлад в собствения си глас и се опитах да потисна раздразнението си. Нима трябваше да разнищвам тази загадка?! Защо просто не ми кажеше истината? Беше длъжен. За нищо ни ти е длъжен, Ксения. Ти си му длъжница за всички пъти, в които спаси живота ти.
— Ксения, нещата не са толкова прости. Не става въпрос за даване и приемане на нареждания. Няма подобна йерархия в отношенията между вестители и пазители и определено не всичко опира до служебните задължения. Понякога просто става въпрос за дълг. За чест — отвърна и се обърна, за да хване погледа ми в клопката на искрящите си синьо-зелени очи.
Излъчваше такава сила, такава мощ. Само погледа му можеше да ме опияни и да подчини волята ми без дори да помисля да протестирам.
— За това ли е всичко? Дължал си на този човек услуга? Бил си му длъжник и е трябвало да изплатиш дълга си? — пророних студено.