Почувствах се зле от тази мисъл. Аз бях бреме за Игор и неговото бреме. Ако не беше този дълг, сега дори нямаше да стоя пред него. Нямаше да имам възможността да го познавам.
— Нищо подобно. Както казах, по-сложно е, отколкото допускаш. Ти не си изкупване на дълг. На живота ти не може да се постави цена — отвърна сякаш прочел мислите ми. Нима бях толкова прозрачна?
— Нищо няма да ми кажеш, нали? — отвърнах с горчива усмивка.
Той ме погледна някак с неудобство и поклати глава.
— Ще ми се да можех. Но все още не.
Аз тръснах глава и се отправих обратно към къщата.
През останалата част от деня се опитах да помогна на Игор в почистването. Разтребих кухнята и подредих продуктите в хладилника и по шкафовете. Измих съдовете от закуската и се залових с приготвянето на някакъв обяд. Хич ме нямаше в готвенето, но все едни картофи успях да изпека. Малко изсъхнаха, но точно в момента не ме беше грижа дали на Игор ще му се усладят. Внесох пердетата и ги сложих пред запалената камина, за да изсъхнат по-бързо. Игор направи същото с килима.
Към пет и половина следобед започна да се стъмва и реших да си взема кратка почивка. Проснах се на един от фотьойлите до камината и със задоволство установих, че дневната изглеждаше много по-добре. Никакви трупове на буболечки, никаква мръсотия. Светлината беше топла и приглушена, бях сложила бутилка вино с две чаши на масата в случай, че Игор също реши да пие. Бях поставила и плато със сирене ементал, което намерих в плика с покупките. Взех леко одеяло и го наметнах върху краката си, опънати върху една от табуретките. Затворих очи и се опитах да се отпусна. Дървата пукаха напевно в камината, а пламъците на огъня и виното бяха сгрели страните ми. Усещах как топлината се разлива по тялото ми. След малко Игор придърпа другия фотьойл близо до мен и приседна в него. Загледа ме мълчаливо.
— Какво има? — запитах го след няколко минути мълчание.
— Красива си — отвърна с едва доловима усмивка.
Думите му накараха сърцето ми да ускори ритъм. Преглътнах с леко неудобство.
— Благодаря.
— Ще ми кажеш ли какво се случи снощи? — попита ме и забелязах, че усмивката му беше изчезнала.
— Не искаш ли просто да си починем? — опитах се да отклоня темата.
— Искам да знам какво се случи снощи — отвърна настоятелно.
Можех ли да възразя на това изражение? Размърдах се нервно във фотьойла.
— Всичко приличаше на кошмар. Въпреки това беше много реално. Не видях нищо конкретно, но си спомням, че изпитвах ужасна горещина. Беше толкова горещо, а гърлото ми беше пресъхнало. Отчаяно се нуждаех от вода, а горещината се засилваше и усещах как дрехите ми лепнат от пот. Исках да ги съблека, да ги махна от мен. Гърлото ми пресъхваше все повече, но по-страшното беше, че долових шепот в главата си, който се засилваше. Накрая успях да различа думите: „Няма къде да се скриеш“ — Игор ме стрелна с ужасен поглед. — Шепотът се превърна в ясно оформен глас, който крещеше в главата ми сякаш стържеше с метал по мозъка ми. Повтаряше същите думи, докато накрая не каза „Ще те намерим. Защото трябва да умреш! Писано е да умреш!“
Игор преглътна една болезнена въздишка и продължи да се взира напрегнато в лицето ми. Челюстта му се беше стегнала, както всеки път преди да се хвърли в битка — словесна или физическа.
— Тогава горещината се превърна в огън. Сякаш лумна вътре в мен, обхвана вътрешностите ми. Пламъците се впиха болезнено в сърцето ми. Сякаш стоманени пръсти го стискаха и мачкаха, а болката беше толкова непоносима… — гласът ми изневери и не можах да продължа.
Но нямаше нужда. Игор беше разбрал. Той ми даде време да възвърна спокойствието си и стана. Започна да крачи нервно из стаята и беше подпрял пръсти на устните си, сякаш обмисляше стратегия за нападение. Гледаше съсредоточено и напрегнато и продължаваше да обикаля като хищник. Отиде до шкафа зад дивана, извади бутилка уиски и си наля. Отпи голяма глътка и седна.
— Мисля, че трябва да се свържа с Романова. Може би тя ще може да ти помогне — отвърна след малко.
— Не вярвам това да е етап от обучението, през което е трябвало да мина — отвърнах саркастично.
Той подмина коментара ми и отпи още една голяма глътка.
— За момента тя е всичко, с което разполагаме. От твоите думи наистина звучи като ужасен кошмар, но аз бях там. Видях какво се случи, Ксения.
— Нека не придаваме особено значение на тази случка и да се фокусираме върху по-належащи проблеми — отвърнах някак делово, което накара веждата на Игор да се повдигне иронично над притъмнелите му очи.
— И кои са тези по-належащи проблеми, ако смея да попитам, госпожице Петрова?