Втурнах се нагоре към спалнята, за да намеря някакви обувки. Хрумна ми да погледна през прозореца. Дръпнах леко завесата и се взрях към задния двор, потънал в мрак. Търсех с очи нещо, без да знам какво. Сенките на боровете и голите клони на дърветата потрепваха призрачно под напора на вятъра. И тогава го зърнах. Игор стоеше изправен до дървото в средата на двора. Луната огряваше профила му. Беше мушнал ръце в джобовете на палтото си и се взираше напред. Изглеждаше напрегнат. Някаква сянка премина близо до него и очите ми се приковаха в още една мъжка фигура, едва подаваща се зад дебелия ствол на дървото. Сърцето ми учести ритъм. Кой беше това? Защо Игор беше навън с този мъж? Не можех да стоя безучастна. Вълнението ми вземаше връх над разума. Ами ако Игор беше в опасност?
Тръгнах надолу по стълбите, но след миг забавих крачка. Трябваше да бъда тиха. Вече бях сигурна, че това беше тайнственият непознат, който така горещо се интересуваше от мен. Трябваше да разбера за какво бе дошъл без да издавам присъствието си. Излязох от къщата безшумно и преминах в задната ѝ част. Пазителите имаха изострен слух и Игор лесно можеше да долови стъпките ми, но се надявах сега вятърът да ми е от полза. Скрих се в сенките на двата бора зад къщата, така че да ми се открива гледка към тях и напрегнах слуха си. Бях едва на няколко метра, но ако бях достатъчно внимателна, нямаше да разберат, че съм там. Затаих дъх.
— Твърде рисковано беше да ме извикаш тук — каза му мъжът.
Беше висок колкото Игор и имаше подобно телосложение. Раменете му бяха широки и здрави, а тялото му бе стройно. Може би беше на около четиридесет и пет години. Въпреки това косата му бе все още тъмна и само на някои места прошарена, но не можех да различа ясно чертите на лицето му.
— Знаеш добре, че не мога да я оставя сама. Не бих рискувал — отсече Игор.
Долових студенина в тона му. Мъжът го изгледа внимателно.
— Защо не проведохме този разговор по телефона? — стоеше с гордо изправена стойка и за миг си помислих колко много си приличат.
— Защото по телефона нямаше да мога да видя изражението ти, когато ти кажа това, което имам да казвам — отвърна му все така студено.
Мъжът го погледна проницателно.
— За какво ме извика, Алешкин?
— Ако този път не бъдеш открит с мен, няма да мога да ѝ помогна — отговори и направи крачка към него.
Мъжът не помръдна и тялото му не реагира.
— Знаеш толкова, колкото е необходимо.
— Не е достатъчно — побърза да каже Игор. — Снощи се случи нещо.
— Какво е станало? — запита мъжът и нотка на нетърпение се прокрадна в гласа му.
— Силата ѝ излиза извън контрол. Виденията стават все по-реални, потапя се все по-надълбоко — отвърна Игор и прокара ръка през косата си. Беше напрегнат.
— Какво е видяла? — загледа го в очакване.
Игор въздъхна уморено.
— Няма значение какво е видяла. Важното е какво почувства. Беше като кошмар, от който не можех да я събудя, защото вече беше будна. Помислих си, че умира!
— Откога стана толкова неспокоен, Алешкин? — отвърна мъжът предизвикателно. — Оценявам загрижеността ти, но силите ѝ не са под твой контрол. Не можеш да направиш нищо.
— И какво трябва да направя? Просто да стоя отстрани и да гледам как се самоунищожава? — просъска му Игор.
Мъжът го стрелна с поглед.
— Кажи ми какво е видяла.
— Не е видяла нищо конкретно. Но е чула заплахите им. Свързала се е на някакво подсъзнателно ниво с кръвожадните, които я преследват, Воронин — отвърна му нетърпеливо.
Лицето на мъжа трепна.
— Твърде бързо се случва… — промълви. — Нараниха ли я? — тревога пробяга по лицето му.
— Да, по дяволите! Нараниха я! Гърчеше се от болка пред очите ми.
— Още е твърде рано, трябва ни повече време.
— Време за какво? Можеш ли да ѝ помогнеш? — запита го Игор. Губеше търпение. Мъжът го изгледа, но запази мълчание — Трябва да ѝ помогнеш!
— Единственият начин, по който мога да ѝ помогна, е да разбера кой я преследва — отвърна нетърпеливо. — Мислиш ли, че нямаше да научиш в секундата, в която съм се добрал до тази информация?
Това е, казах си. Бях сигурна, че това беше мъжът, който Игор криеше толкова старателно от мен. Той го беше изпратил в България, за да ме намери. Игор въздъхна тежко и подпря ръка на дървото. Беше навел глава надолу, сякаш се намираше в безизходица.