— Разполагаме с всички необходими ресурси. Ако трябва да ангажирам още пазители, ще го направя. Но трябва да намеря кръвожадния! Не мога да стоя и да чакам следващото нападение…
— Алешкин, внимавай — предупреди го мъжът. — Не влагай повече чувства, отколкото е необходимо.
Игор го изгледа яростно.
— Казваш ми това след всичко, което се случи? — процеди през зъби. — Имаш ли представа колко пъти видях живота ѝ да виси на косъм?
— За глупак ли ме взимаш? — отвърна му и усетих как се напрегна. — Наистина ли мислиш, че не съм разбрал какви са чувствата ти към нея?
— Не си позволявай да ми казваш какво чувствам и какво не. Не те извиках за това — отвърна му гневно Игор. Изправи гръб и го загледа предизвикателно.
— Времето изтича. Ксения спи горе, а ти все още не си ми казал какво беше толкова важно, за да ме накараш да дойда тук — мъжът беше възвърнал спокойствието си. Изражението му беше неразгадаемо.
— В нощта, когато я нападнаха, се случи нещо. Но съм сигурен, че няма да бъдеш изненадан, когато научиш какво е — мъжът го погледна продължително с едва доловимо любопитство. — Ксения уби кръвожаден — каза Игор и гласът му отекна.
Аз сподавих смайването си и стиснах очи. Защо му беше да му казва това? Как можа да го направи?
— Накъде биеш, Алешкин? — запита го, ни най-малко изненадан от разкритието.
Игор въздъхна тежко и отново се подпря на дървото.
— Нещата, които се случват с нея, са необясними за Ордена. Никой не може да разбере как е възможно да таи такава духовна сила, а в същото време, Воронин, аз не можех да си обясня откъде намира подобна физическа сила да се възстановява толкова лесно от раните си. Не разбирах как е възможно един вестител да изтърпи всичко, което ѝ причиниха кръвожадните, и да бъде не само в съзнание, но и да се изправи и да прокара кинжал през сърцето на вампир. Тя го уби така, както съм виждал пазители да убиват след няколко години тренировки в школата. Ти като пазител разбираш защо го казвам.
Гласът му беше развълнуван и разкриваше напрежението, което таеше в себе си. Мъжът го гледаше непроницаемо. Игор прокара замислено пръст по символите, които бяха издълбани в кората на дървото.
— Но сега вече знам, Владимир.
Владимир… Името изникна в главата ми. Къде го бях чувала?
— Сигурен ли си в това, което ще кажеш? — запита го с каменно изражение мъжът.
Игор го загледа продължително.
— Няма друг отговор. И това обяснява всичко. Обяснява защо я преследват. Обяснява мистериозните ѝ сили и най-вече защо ми каза да я държа далеч от Тайния кръг — говореше настървено, сякаш всяка негова дума щеше да причини болка на мъжа.
Думите излизаха от устата му с напрежение, каквото не бях виждала досега в него.
— Ксения е твоя дъщеря, нали, Владимир?
Глава 29
Думите на Игор достигнаха бавно до съзнанието ми. Несъзнателно бях прикрила уста с ръка и ноктите се впиваха болезнено в кожата ми. Опитвах се да асимилирам казаното от него, опитвах се да намеря смисъл. Защо, по дяволите, му беше да казва подобно нещо? Очите ми се взираха шокирано в двамата мъже пред мен. Сърцето ми биеше лудо в гърдите, а ръцете ми продължаваха да потискат порива да извикам. Игор се беше заковал на място и чакаше мъжът да проговори. Очаквах да отхвърли яростно това твърдение. Гледаше го със смесица от войнственост и болка.
— Не можеш да ѝ кажеш — отвърна му мъжът и долових молба в гласа му.
Игор поклати мрачно глава.
— Майка ѝ е била вестител, нали? Престъпил си закона, Владимир. И сега тя плаща за това! — извика.
Беше стиснал ръце в юмруци и тялото му потрепваше от гнева, който бе изригнал в него.
— Тя не трябва да разбира! Твърде опасно е! — отвърна му гневно. Очите му припламнаха. — И не ме обвинявай, че съм престъпил закона. Ти сам си на крачка от това и въпреки че вече си разбрал какви са последствията, затъваш все по-дълбоко и по-дълбоко!
— Не говорим за мен, Владимир! Говорим за теб и за твоето лекомислие!
— Не ми казвай, че е било лекомислие! — извика. Гласът му проехтя като грохот от гръмотевица. — Обичах майка ѝ повече от живота си! Ксения не е грешка, която трябва да поправя! Тя е дете на любовта ни и по-скоро бих отнел живота си, отколкото дa позволя тя да умре! — гласът му ехтеше властно, извисявайки се над вятъра, и бе успял да потуши гнева у Игор.
Не можех да слушам повече. Исках да се махна оттук, но за втори път в живота си бях като парализирана. Не можех да помръдна. Кръвта удряше в ушите ми, бумтеше с такава сила във вените ми, че щяха да се пръснат. Главата ми натежа. Това не можеше да бъде истина… Думите му нямаха никакъв смисъл. Как смееше да ръси такива лъжи за мен и за семейството ми?