Не, това не беше лъжа. И аз го знаех. Целият ми живот е бил измама. От мисълта ми се догади. Опитах се да помръдна. Краката ми тежаха като олово. Взирах се в лицето на този мъж, който ми беше чужд. Не можех да го гледам, не можех да слушам приказките му. Пристъпих бавно напред. Тялото ми се движеше тежко и тромаво.
— Как си могъл да я захвърлиш, Владимир? Оставил си я сама в България, за да се скриеш от греховете си! — Игор продължаваше да го засипва с гневни обвинения.
Направих още една крачка напред, имах чувството, че излизам от някакъв сън. Кошмарът трябваше да свърши всеки момент.
— И чак сега си…
— Игор! — извика стъписано мъжът.
Гледаше право в мен, очите му пронизваха моите. Игор се обърна и ме видя. Изражението му застина и ожесточението отстъпи пред безсилието. Аз гледах към човека, чиято кръв течеше във вените ми. Кръвта на пазител. И тогава гневът надигна грозно глава. Яростта забушува в мен, полази по вътрешностите ми и се вкопчи свирепо във всяка клетка. Ако не изчезнех на мига, щях да ги убия. Щях да убия и себе си. Втурнах се обратно към къщата и се съсредоточих върху размаха на крачките си. Чувах виковете на Игор. Долитаха като отчаян зов.
— Ксения, почакай!
Стъпките му отекваха зад мен. Не ме интересуваше. Трябваше да се отърва от гнева по-бързо. Нахлух през вратата и се огледах. Тази къща бе негова. Този мъж бе живял тук и всяка една вещ е била докосвана от него. Въртях се в средата на дневната и се опитвах да осмисля какво се бе случило. Втурнах се към картината и я изтръгнах от стената. Захвърлих я свирепо към камината и тя падна глухо на земята. Вдигнах я отново и започнах да блъскам рамката в стената, докато платното не се разкъса. Обърнах се и погледът ми попадна върху чашата от уиски на Игор. Сграбчих я и я захвърлих в огнището, където се пръсна на миниатюрни парченца. Ушите ми забучаха, пред погледа ми причерня. Изтичах към кухнята и разтворих всички шкафове. Ръцете ми пометоха чиниите и чашите, кутиите и пакетите с храна. Всичко се срина на земята в пълен безпорядък. Точно това представляваше целият ми живот. Хаос и разруха. Изобщо не е трябвало да се раждам. Аз бях нещо неестествено, нещо против всякакви закони на природата.
Пристъпите на гадене се засилиха. Гневът пълзеше като отвратителна лепкава зараза. Потърках отвратено ръце в тялото си сякаш щях да избърша от тях греха, който носех. Обърнах масата и сграбчих един стол за облегалката. Започнах да го блъскам неистово в земята докато ръцете ми не омаляха. Исках да чувам пукота от разрухата, прашенето от всеки удар, за да не се заслушам в мислите си. Този човек беше мой баща. Не, никога нямаше да бъде. Аз имах баща и той умря. Заради този мъж. Защото ме беше създал. Умря заради мен. Тази мисъл ме прикова на място и политнах назад. Сърцето ми се качи в гърлото. А около гърлото ми се затегна обръч. Очите ми плувнаха в парещи сълзи. Баща ми беше мъртъв, не защото бях вестител. Умря, защото се бях родила. Защото е отгледал дъщерята на един луд. Луд, който е сътворил чудовището на Франкенщайн.
Рухнах на пода, безсилна да погледна неразборията около себе си. Стъпките на Игор отекнаха към мен и след миг вече ме бе сграбчил. Започнах да се дърпам от него, исках да го отблъсна.
— Ксения, моля те. Моля те, успокой се.
Беше ме хванал с двете си ръце и се опитваше да прикове тялото ми към своето в опит да ме успокои. Не можех да чувствам допира му. Не исках да ме докосва. Изритах го яростно и се отскубнах от ръцете му. Той ме погледна смаяно и се изправи. Втурнах се към спалнята и се спрях пред прозореца, загледана навън. Това дърво винаги щеше да ми напомня за нощта, в която светът ми се пръсна на хиляди парчета.
— Ксения — обърна се към мен Игор.
Гласът му беше спокоен, овладян. Стоеше на прага на вратата и ме гледаше объркано, сякаш бях някое подплашено животно.
— Не позволявай на гнева да те обсеби! Поеми контрол!
Изведнъж се сетих за онзи случай, в който един представител от седемте благословени фамилии от Тайния кръг се оженил за пазителка и роденият им син убил в гнева си собствения си баща.
Това ли бях аз? Изрод, заслепен от гнева си? Бях ли опасна за хората около мен?
— Всичко ще бъде наред, Ксения.
Аз го гледах невярващо. Не можех да повярвам, че казва как всичко ще бъде наред. Тръгнах заднишком към гардероба, не можех да откъсна очи от него. Главата ми пулсираше, в ушите ми удряше чук. Игор направи няколко крачки напред и разпери ръце, за да ми покаже, че няма да ме нарани. Гърбът ми опря във вратите на гардероба. Сълзите продължаваха да се леят като реки от очите ми. В гърлото ми бе заседнала буца и не можех да дишам. Трябваше ми въздух.