— Какво правя на другия край на България? — запитах го още преди да седне на кожената седалка.
— Страната ти не е толкова голяма — отвърна с усмивка.
— И въпреки всичко — Бургас?
— Казах ти, че не можем да се застояваме. На магистралата беше безопасно — отговори и ми хвърли продължителен поглед. — Намерила си дрехите.
— Да. Мерси.
Не знаех дали сърдечно да му благодаря или да му покажа колко съм раздразнена, че ме беше заключил в колата. В Бургас! Той ме изгледа и за момент ми се стори, че в погледа му се мерна одобрение.
— Уцелил съм размера — долових някакво подобие на усмивка в ъглите на устните му.
— Сигурна съм, че докато ме мъкнеше към джипа си разбрал точно кой размер съм… — отвърнах саркастично.
Той се направи, че не е чул забележката и се обърна небрежно към мен. Беше спокоен.
— Проясни ли мислите си?
Добър знак. Щях да успея да изкопча отговорите на всичко, което ме интересуваше.
— Да. Предполагам, че вече нямаш извинение да отвръщаш на въпросите ми с мълчание или недомлъвки — прозвуча по-скоро като констатиран факт, отколкото като въпрос.
— Нямам нужда от извинение, за да действам както реша за добре — отсече.
Долових раздразнението му, макар той да го показваше доста по-елегантно от мен.
— Тук ли предпочиташ да разговаряме или имаш по-добри идеи?
— И тук става — отвърнах.
Колкото по-малко свидетели имаше, толкова по-добре. Не се нуждаех от непознати, които да подслушват откачения ни разговор. Той кимна с одобрение и се настани по-удобно на седалката.
— Първо искам да вметна, че никак не ми допада да ме заключваш в колата и да изчезваш нанякъде без дори да оставиш бележка.
— Ти спеше. А и не мога да рискувам да не те намеря. Мислех, че сме уточнили този въпрос.
Ясно, раздаваше го шефски. Нямах намерение да се отплесвам в спорове, макар и да ми се искаше да му кажа някоя и друга приказка.
— Откъде знаеш, че имам… „видения“, както ги нарече? — нямаше смисъл да увъртам, а и това не ми даваше мира от снощи.
— Забелязах го, когато те изкарвах от багажника. Виждал съм го и преди — отвърна.
— Какво искаш да кажеш? Видял си ме и в дискотеката, така ли? — той ме погледна любопитно и разбрах, че не е имал точно това предвид.
— Не, това не съм го забелязал. Но съм виждал други хора, които са получавали видения.
— Наистина ли има други като мен? — това прозвуча глупаво. Естествено, че имаше медиуми, но ми се стори, че не визираше тях.
— Да, не си единствена. Всъщност те са цяла една раса — обясни и прозвуча толкова естествено, сякаш говореше за времето.
Премигах объркано и усетих как вълнението ми нараства.
— Цяла раса? Какво говориш? Аз съм си съвсем нормален човек!
— Ксения, ти си всичко, но не и нормална. Но в това няма нищо лошо — побърза да добави. — Просто не си като другите хора. Но…
Той млъкна за момент. Явно нещо го объркваше, защото се беше отнесъл в мислите си.
— Но какво?
Почувствах как се напрягам. Щом и на него нещо в ситуацията му се струваше странно, можех само да си представя как аз щях да го приема.
— Тази твоя дарба не се е появила отникъде. Виденията се наследяват от рода, от който произлизаш. Твоите родители никога ли не са ти казвали за способностите си? — гледаше ме така сякаш очакваше от мен да си спомня важен момент от своето детство.
— Не, разбира се! Сигурна съм, че ако бяха живи, щяха да са толкова изненадани, колкото и аз. Те бяха съвсем обикновени хора — замълчах, за да преглътна болезнения спомен за тях.
Липсваха ми толкова много. Игор се размърда неспокойно и ме изгледа продължително.
— Ксения, не съм чувал за човек от твоя вид, който е получил дарбата си от нищото. Един от родителите ти е имал тези способности и ти си ги наследила — Игор вече не говореше колебливо, беше убеден в твърдението си.
— Не, не може да бъде. Не разбираш… те бяха съвсем обикновени хора. Ако попаднеха в тази ситуация, биха реагирали по същия начин като мен.
Явно не бях достатъчно убедителна, тъй като Игор не взимаше думите ми на сериозно.
— А ти откъде изобщо знаеш за всичко това? И ти ли получаваш „видения“?
— Не — отвърна. — Но там, откъдето идвам, това е нещо нормално. Необходимо.
— В Русия това е нормално? Колко такива хора си срещал там? — учудих се.
— Не просто в Русия. В моето общество. Всеки от нас има определена роля и я изпълнява според възможностите си — уточни.
— Но нали човеците бяха в неведение за вампирите? Как тогава имате цяла общност?
Колко ли хора знаеха за това? Колко от убийствата, за които се споменаваше в медиите по цял свят, бяха дело на вампирите? Дали някой покриваше тези злодеяния? Докъде се простираха влиянието и властта им? Сякаш прочел мислите ми, Игор побърза да ми обясни.