— Наистина, по-голямата част не знаят за заплахата от кръвожадните. Но хора като теб и мен, наясно с тяхното съществуване, правят каквото могат, за да поддържат баланса.
Погледнах го озадачено, когато изрече последните думи.
— Трудно е да ти обясня, но кръвожадните съществуват от хилядолетия. Може да се каже, че колкото отдавна ние населяваме тази земя, толкова отдавна и те вървят по нея — долових оттенък на отвращение в думите му, когато говореше за тях. — Сигурно си чела различни легенди за вампири — кои земи са населявали и в какво се е състояло съществуването им. Повечето от тези легенди нямат нищо общо с истината — уточни. — Те не са мъртви. Те не са съживени трупове и не лежат в ковчези. Чесънът им вреди дотолкова, доколкото да ги отблъсне с лошия си дъх. Притежават впечатляваща сила, неустоима харизма и нормалните хора не могат да направят разлика между тях и всеки друг човек. Те са напълно способни да се слеят с тълпата и никой няма и да разбере, че са там.
— Но аз видях с очите си какво представляват! Те са ужасяващи!
Не можех да забравя мъртвешкото лице на вампира, който ме събори на земята в онази тъмна уличка.
— Очите му бяха толкова студени… сиви, жадни за смърт. Впиваха се в мен и ме караха да мисля, че… — замълчах.
Спомних си как вампирът ми беше внушил, че не мога да помръдна.
— Накарал те е да мислиш, че нямаш контрол върху собственото си тяло и съзнание? — завърши той вместо мен.
Кимнах. Явно това се случваше често по време на схватка с вампири.
— Да, но не съвсем. Имам предвид, че той сякаш се опита да вкара своите мисли в моето съзнание — допълних, макар и да не намирах особен смисъл в думите си.
— Но ти разбра, че всъщност не са твои, нали? Това е, защото носиш в себе си способността да виждаш. Затова и осъзнаваш по-ясно какво представляват вампирите. Имаш изострена интуиция, с която долавяш това, което обикновените хора не могат да доловят. Но повярвай ми, за всички останали те са едни нормални хора, които понякога могат да бъдат много интересни и привлекателни, а когато поискат — да се слеят с тълпата.
Поглъщах всяка негова дума все едно беше част от урока ми по история в десети клас. Този мистериозен свят, който се разкриваше пред мен, ме угасяваше, но и ме привличаше. Беше твърде рано да си призная, че съм любопитна. Истината беше, че се чувствах едновременно уплашена, объркана, шокирана и заинтригувана. Но преди всичко бях ужасена.
Трябваше да видя по-голямата картина, да почувствам със сърцето си какво трябва да направя. Бях изправена на кръстопът и изборът беше мой. Е, може би Игор не смяташе така и виждаше само един изход от ситуацията, но нямаше начин да му позволя да избира вместо мен. Можех да замина с него и да го оставя да се погрижи за всичко. Нямаше как да знам какво ме очаква и въпреки това трябваше да захвърля настоящето си в замяна на неизвестното. От друга страна можех да остана тук и да пратя Игор по дяволите. Да живея в моя собствен свят, но докога? Докога беше безопасно да се навъртам наоколо? Игор беше прав — и да се преместех в нов апартамент, в нов град дори, щеше да бъде трудно да се скрия от кръвожадните. Бяха намерили семейството ми. Бяха намерили и мен. Трябваше да имат причина и нямаше да се спрат пред нищо.
Да, Москва печелеше по точки. Но коя щеше да бъде Ксения Петрова там? Може би щях да свикна. С всичко се свиква, помислих си. Интуицията ми подсказваше, че мога да вярвам на Игор. Освен това фактите натежаваха в негова полза. Макар да не одобрявах методите му на убеждение — отвличане, задържане в плен и т. н., беше направил необходимото да ме запази жива. Дори разби носа на онзи нещастник от клуба, който не знаеше как да си държи ръцете на разстояние. И все пак една част от мен знаеше, че умишлено крие нещо. Изпитвах огромно желание да изкопча от него всичко още сега, на мига, но по-умно беше да държа устата си затворена. Игор ми беше необходим, ако исках да разбера докъде се простира мистерията около вампирите и каква беше моята роля в цялата тази история.
Глава 5
Никога не съм си въобразявала, че животът ми ще представлява бягство. Самото усещане за опасност и чувството, че не знаеш какво те дебне, коренно променят начина, по който гледаш на света. Да бъда въвлечена в толкова откачена история със сигурност не се включваше в плановете ми за бъдещето. Колкото повече се задълбочавах в ситуацията, толкова повече въпроси изникваха. Не бях свикнала да бъда нащрек. Вътрешният ми глас ми нашепваше, че не мога да избягам от това, което ме очакваше. Искрено се надявах обаче този мой глас да няма предвид смъртта. Всеки умира. Но никой не си мисли, че ще умре. Гледаш на смъртта като на нещо далечно и сякаш не вярваш, че ще те застигне наистина. Когато обаче си видял телата на убитите си родители и когато си бил на косъм от собствения си край, някак в главата ти се прокрадва идеята, че черната участ не е толкова далеч. Изведнъж смъртта става реална.