Едно е да се събудиш рано сутрин в понеделник, да закусиш, да излезеш от вкъщи на път за работа, докато пресичаш улицата, да те блъсне кола и да загинеш на място. Без мъчителни въпроси, без да се замисляш за пропуснатите моменти от живота, които си могъл да имаш. Без „сбогом“. Вече си мъртъв. Съвсем различно е обаче да чакаш смъртта. Да таиш надежда, че все пак може да я избегнеш. Да се озърташ през рамо, замаян от страх и параноя. Толкова ужасно е да чувстваш, че те наблюдават, да се чувстваш като плячка. При всеки шум се стряскаш, при всяко движение настръхваш. До следващия момент. До следващото озъртане. В такава ситуация се намирах аз и такъв страх изпитвах. Още по-страшно беше, че бях сама. Нямах близък до себе си, който да ми каже правилните думи — на утеха и грижовност. Изпитвах непреодолимата нужда да споделя с някого страховете си. Исках поне за миг да зърна лицето на баща си и да ми вдъхне кураж. Копнеех да усетя ръцете на майка си в нежна прегръдка. Тя щеше да намери правилните думи. И те щяха да бъдат „Не си сама“… Не ми оставаше нищо друго, освен да се озъртам.
Бяхме седнали с Игор в едно заведение в морската градина на Бургас. По-голямата част от помещението беше остъклена и от масата ни в далечината се виждаше Черно море. Искаше ми се да изляза навън и да почувствам мириса на сол във въздуха. Но времето беше ужасно и студеният вятър ни пронизваше дори през дрехите. Разбърквах механично кафето си с бъркалката, втренчила поглед в обувките си през стъклото на масата. Игор се беше отпуснал в сепарето, но наблюдаваше зорко вратата. Мобилният му телефон беше сложен до бутилката с минерална вода, която си беше поръчал. Не използваше чашата, донесена му от сервитьорката. Изглеждаше доволен от факта, че можеше да запали цигара в заведението и когато погледнах към пепелника, преброих четири фаса. Изпитвах нужда да взема душ, но се радвах, че поне мога да изпия чаша кафе на спокойствие. Отново хвърлих мълчалив поглед към Игор. Никаква промяна — продължаваше да се взира във вратата. Явно беше нащрек, въпреки че едва ли отстрани изглеждаше така.
— Чакаш ли някого? — наруших тишината.
Той се извърна към мен.
— Не — отново тишина. Нямаше ли да пуснат някаква музика в това заведение? — Реши ли вече? — запита ме след малко и ми отправи нетърпелив поглед.
— Да съм решила какво?
— Не си играй с търпението ми, Ксения — отвърна предупредително и отпи от бутилката с вода.
Аз го погледнах косо и едва потиснах желанието си да му фрасна един в лицето.
— Не мисля, че имам кой знае какъв избор — отвърнах и кръстосах крака.
— Значи ли това, че ще тръгнеш доброволно с мен? Ще заминеш за Москва? — запита ме и ме огледа от главата до петите.
— Да, това значи — отговорих през зъби.
— На мен ли си ядосана или на ситуацията, в която се намираш? — попита ме развеселено.
— Има ли разлика?
— Има доста голяма разлика. Но може би ще го проумееш след като погледнеш на нещата от друга перспектива — отвърна снизходително и хвърли бърз поглед към телефона.
— Ще трябва да преживееш факта, че виня теб за всичките си проблеми — казах саркастично и се загледах в телевизора, който беше пуснат без звук на канала на VH1. Течеше клипа на Aerosmith „Crazy“.
— И едно „благодаря“ стига — подразни ме.
Аз само изсумтях и отново отпих от кафето си.
— Трябва да си приготвя багажа. Налага се да се върнем в София.
— Не можем да се върнем там — отсече.
— Не мога да тръгна просто така! Трябва да взема някои неща, сред които пари и документите си!
— Не се притеснявай за пари. А документите ти са в мен — отвърна спокойно.
Очите ми се разшириха от изумление и рязко се наклоних към него.
— Документите ми са какво? Да не си близал в апартамента ми? — изсъсках.
— Наистина ли ще правиш проблем от това на фона на всичко останало? — нехайният тон в гласа му ме вбеси още повече.
— Как си позволяваш да ровиш в нещата ми? Влизането с взлом е престъпление!
— Отвличането също, но като гледам още не си подала жалба срещу мен — продължаваше да говори тихо и спокойно, от което ми причерня.