Изведнъж ме осени прозрението, че той въобще не е допускал мисълта да не замина с него. Самонадеяно копеле!
— Какво щеше да направиш, ако ти бях казала, че няма да дойда? Щеше да ме влачиш до терминала на летището и да кажеш, че съм ръчен багаж? — отвърнах ядно.
— А ти щеше ли наистина да останеш тук? — запита на свой ред и ясно долових, че ме предизвикваше въпреки усмивката, която беше плъзнала по лицето му.
— Не можеш да знаеш — троснах се и се загледах в бурното море през стъклената стена срещу мен.
Вълните прииждаха и се разбиваха в брега, поглъщайки всичко по пътя си.
— Не мога да не се сбогувам с приятелите си — казах след малко.
Той ме погледна мрачно.
— Налага се. Ако им се обадиш, ще задават въпроси и това може да се превърне в проблем.
— Ако не се свържа с тях, ще се обадят в полицията. Снощи изчезнах от клуба без никакво предупреждение. Чантата и телефона ми останаха там — загледах го в отчаян опит да го склопя, а той отвърна на погледа ми с едва доловимо неудобство.
— Телефонът и чантата ти са в мен.
— Как така?
— Преди да изляза от клуба и да те заваря с онзи… шибаняк — последното изрече с чиста неприязън, — взех нещата ти.
— Защо не си ми ги дал? — отвърнах все още изненадана от начина, по който реагира, когато заговори за онзи невъздържан идиот от клуба.
— Щях да ти ги дам, когато стигнехме в Москва.
— Нека тогава поне да им изпратя съобщение. Заслужават да знаят, че съм добре — заговорих развълнувано.
Не исках да си представям какво си мислят в момента. Ако все още не се бяха обадили в полицията, със сигурност бяха ужасно притеснени от изчезването ми. Игор все още се колебаеше какво да отговори, когато реших да изиграя последния си коз.
— Представи си как се чувстват в момента! След като родителите ми умряха, те бяха неотлъчно до мен през цялото време. Тревожеха се, че ще се забъркам в неприятности. Не искам да им го причинявам.
Силно се надявах, че Игор все пак има сърце някъде там под желязната фасада на хладнокръвен убиец. Той въздъхна и прокара нервно ръка през косата си.
— Ще им изпратиш точно каквото ти кажа и след това ще изхвърлиш сим картата. Не можем да рискуваме — рече най-накрая и се взря в мен със синьо-зелените си очи.
Кимнах облекчено и се отпуснах на канапето. Когато извади няколко банкноти от портфейла си и ги хвърли на масата, разбрах, че тръгваме. Взе телефона си и ми кимна да го последвам. Докато вървяхме към колата вдишах жадно от влажния морски въздух. Кога ли щях да се върна отново? Игор отвори багажника на джипа, извади хартиена торба и ми подаде телефона. Беше изключен, но за щастие имаше батерия. Това е моето „сбогом”, помислих си. Тук всичко приключваше. Издайнически сълзи се появиха в очите ми и побързах да ги изтрия преди Игор да ги е забелязал. Овладях емоциите си и след като дълго се взирах в екрана, натиснах бутона „Send”.
„Злати, съжаляват, че заминах без да ви се обадя, но имах нужда да се махна от София. След всичко, което се случи, не исках да се сбогуваме. Не знам колко време няма да ме има, но ще ви се обадя, когато се прибера. Засега искам да остана сама. Не се притеснявайте, ще се пазя от неприятности. Поздрави Тео от мен.“
Извадих картата от телефона и я хвърлих в една локва на земята до краката си. Игор отпусна ръка на рамото ми и ме подкани:
— Хайде, да тръгваме.
В този момент телефонът му иззвъня. Той моментално го извади от джоба на шлифера си и преди да успея да видя изписаното име на екрана, направи няколко крачки встрани и се извърна да ме погледне. Започна да говори тихо и неразбираемо в слушалката и периодично хвърляше по един кос поглед към мен и колата. Успях да доловя единствено фразите „добре е“ и „доста вироглава“. Затвори телефона, направи ми жест да се кача и потегли.
— Кога заминаваме? — попитах го, наблюдавайки правилните очертания на профила му и изразените му скули.
Брадата му беше набола и му придаваше още по-мъжествено излъчване.
— Полетът ни е в 17:45. Имаме два часа — отвърна без да откъсва очи от пътя.
Огледа се за някаква указателна табела и се отправи на север към квартал Сарафово.
— Отиваме директно към летището — отбелязах.
— Да — замисли се. — Гладна ли си? — запита ме.
— Не.
— Имаш ли нужда от нещо? — погледна ме внимателно и зачака отговор.
— Не — отвърнах след кратко колебание.
Той продължи да ме наблюдава.
— Добре ли си?
— Така излиза — отвърнах глухо и облегнах глава на прозореца. — Как ще оправим проблема с визата? — попитах след малко.