— Погрижил съм се за това. Няма да ни закачат — увери ме.
— „Погрижил съм се за това“ не е отговор.
— Визата ти беше подготвена още преди да замина — рече, след като първо въздъхна уморено. — Хора като нас се ползват с особени привилегии — повдигнах въпросително вежди и той продължи. — Да кажем просто, че си със статут на член на официална делегация.
— Шегуваш ли се? — изсмях се. — Не си ли забелязал на какво приличам? Още щом стъпя в „братска“ Русия, ще ме пратят обратно в България.
— Няма такава вероятност. Но не се притеснявай, всичко с документите ти е легално — отвърна уверено.
Докъде ли се простираха връзките му и колко ли влияние действително имаше? Замислих се за миг и въпросът ми се изстреля от устата ми преди да го обмисля.
— С кого говореше преди малко по телефона? — Игор свъси вежди, но не ме погледна. Реших, че така и така вече съм попитала, поне да получа отговор. — Ще ми кажеш ли?
— С човека, който намери следата за убийството на родителите ти.
— Така и не ми каза кой е той и как изобщо сте разбрали.
— Това не ми влиза в правомощията — отвърна категорично.
— Може да не влиза в твоите, но влиза в моите — отвърнах настоятелно.
Отново въздъхна.
— В Русия имаме начини, чрез които следим за нападения от кръвожадни. Това убийство привлече вниманието на някои хора. Трябва да се радваш, че успях да дойда навреме.
— Трябва ли да се почувствам поласкана, че сте обърнали внимание точно на „това убийство”? Кой решава на кого да помогнете? — запитах го подразнено.
Той стисна устни и замълча.
— Отговори ми, Игор!
— Ти си по-специална. Не си обикновен човек. Нормално е хората ни да искат да те предпазят.
— А защо не предпазиха родителите ми? — отвърнах с болка.
Гневът замъгли преценката ми. Знаех, че Игор не е виновен за смъртта им, но защо трябваше аз да живея, а те — не?
— Ако знаеха какво ще се случи с родителите ти, сигурен съм, че щяха да се опитат да го предотвратят — опита се да не се поддава на моите провокации и остана спокоен напук на желанието ми да ми изкрещи.
Исках да ми даде повод, за да мога да стоваря върху него целия гняв, който бях насъбрала.
— Всичко е една голяма тайна, нали? Защо просто не ми кажеш истината?
— Аз ти казвам истината, Ксения!
— Приказваш само с недомлъвки! Говориш с мен, но не ми казваш нищо! — развиках се. — Осъзнаваш ли какво се случва в момента? Осъзнаваш ли, че напускам родината си без да знам къде отивам всъщност и при кого?
— Говориш така, сякаш те отвеждам към гибелта ти! Дойдох тук, за да се погрижа за теб!
— Толкова хубаво се погрижи за мен, че всичко започна да се разпада с появата ти! Преобърна живота ми нагоре с краката! Всичко, което оставяш след себе си, е разруха! — изкрещях.
Игор ме погледна по начин, от който кръвта ми замръзна. Бях прекалила. За да не изкара яда си на мен, той натисна рязко газта и аз се залепих за седалката. Кокалчетата на ръцете му побеляха, докато стискаше волана и яростно сменяше предавките. Колата ускоряваше все повече и повече, но Игор не отделяше крака си от педала на газта.
— Престани! Игор, спри! Ще ни убиеш!
— Сега ли се разтревожи за живота си? — изръмжа той. — Сега ли искаш да се намеся?
— Намали! — повторих.
Но той не намаляваше. Джипът летеше по булеварда. Погледнах го ужасено. Беше обезумял.
— Съжалявам! — извиках и той удари спирачките.
Колата се закова в средата на платното и се чу воя на множество клаксони и груби подвиквания. Игор не откъсваше поглед от мен.
— Единствената разруха, която оставям след себе си, са останките на кръвожадните — гласът му беше като леден шамар в лицето ми. — Запомни това.
Аз го гледах втрещена и чаках светкавиците в очите му да стихнат.
— Знам, че си разстроена и имаш право да бъдеш. Ако ще ти бъде по-леко — бъди ми ядосана. Крещи ми, удряй ме, не ме интересува. Но недей да виниш мен за това, което те сполетя.
Въздухът помежду ни се нажежи. Сърцето ми биеше учестено и усещах как кръвта ми пулсира в ушите.
— Не те обвинявам — отроних без да мога да откъсна поглед от бурята в очите му.
— Добре — отвърна и отново потегли.
— Но няма да оставя нещата така — продължих все така тихо.
— Знам това — отвърна дрезгаво. — За разлика от теб, аз не те подценявам.
Скоро пристигнахме на летището. Бях потънала в мислите си и въобще не усетих кога се бяхме качили на самолета. Напусках България. Нямах представа кога щях да зърна лицата на приятелите си отново. Или кога щях да вдишам от странния мирис на зимата в София. И вече нищо нямаше да бъде както преди. Отсега нататък ме очакваше борба. Може би не с вампири, които искаха смъртта ми, но борба с непознатото. Със страховете ми. С Игор. Само допреди три месеца всичко беше толкова просто. И толкова хубаво.