— Ксения — тихият шепот на Игор ме накара да се обърна към него. — Съжалявам — рече и топлината на гласа му погали сетивата ми.
— Недей — отвърнах. — Дължа ти живота си — казах след малко.
— Не ми дължиш нищо — той сведе поглед към ръцете си и кракът му трепна.
Извърнах поглед към седалката пред мен и реших да му дам малко пространство.
— Не се страхувай — рече и ме погледна някак загрижено.
За първи път разбрах какво точно беше изпитала онази друга Ксения във видението ми от предишната нощ. Тя му вярваше и се чувстваше в безопасност с него.
— Ще направя всичко възможно да бъдеш като у дома си — рече.
Замълчах за секунда, защото не знаех как да реагирам на думите му.
— Благодаря — отвърнах.
Той кимна и аз продължих да гледам гъстите облаци, над които се носехме, и изпитах облекчение, че въпреки всичко именно той беше до мен.
Полетът не трая повече от четири часа. Времето, прекарано в самолета, мина неусетно. Единственото нещо, за което мислех, беше страха от неизвестното. Не бях пътувала много извън България. Кратките ми посещения извън граница се ограничаваха до две пътувания в Гърция, уикенд в Румъния и петдневна екскурзия до Венеция. Но Русия беше друго нещо. Единственото ми преимущество беше, че владеех руски език до съвършенство. Сякаш ми беше изпратен знак от съдбата — тънък намек за обрата в живота ми. Нямах търпение да видя с очите си Кремъл и Червения площад. Москва беше известна с изящната си традиционно руска архитектура и бях сигурна, че красотата ѝ щеше да ме порази. Но щях ли да свикна да живея в Москва? Щях ли да се адаптирам към този начин на живот? Къде щях да отседна? Сама ли щях да бъда? Колко време Игор щеше да си играе на детегледачка, докато не ме зареже по средата на някой междуградски път? Безброй подобни мисли препускаха през главата ми, отвеждайки ме накрая до най-стряскащия въпрос. Пари. Откъде щях да намеря пари да се издържам в най-скъпия град в света? Игор ми беше казал да не се притеснявам, но действително как можех да не се тревожа? Ако си въобразяваше, че ще приема от него финансова подкрепа, дълбоко се лъжеше. Не че изобщо ми беше намеквал за нещо подобно… Но пък щеше да ми бъде от полза помощта му да си намеря нормална работа. Може би след известно време щях да кандидатствам в някой университет и да ме приемат специалност руска филология, история на изкуството или нещо подобно. Струваше ми се подходящо, имайки предвид къде отивах.
Да, респектиращият и смущаващо привлекателен руснак до мен беше всичко, с което разполагах. Погледнах към него, докато слизахме от самолета на авиокомпанията S7 Airlines, и през тялото ми премина наелектризираща вълна, когато очите му срещнаха моите.
— Добре ли си? — попита ме.
— Да — излъгах. — Мислех си колко много имам нужда от гореща вана.
На лицето му се появи половин усмивка.
— Не се притеснявай, когато отидем в хотела, ще получиш всичко, от което се нуждаеш — беше направо невероятно как дрезгавият му и сериозен глас можеше да прозвучи толкова успокоително. — Трябва да побързаме. Не искам да се мотаем наоколо — каза и хвърли изучаващ поглед на заобикалящата ни тълпа.
От думите му нещо под лъжичката ме сви. Знаех, че говори за тях. Инстинктивно се обърнах назад, за да видя дали някой не ни следи. Не че щях да разбера, особено ако искаха да останат незабелязани. Игор протегна ръка и хвана моята. Сърцето ми заби учестено. Защо, по дяволите, подскачах, когато ме докоснеше? От стреса е, казах си. Той несъмнено беше най-привлекателният мъж, когото бях срещала. Може би ми харесваше това, че наистина беше мъж, а не просто момче. Или пък, че беше потаен и излъчваше такава сила. В него имаше нещо мрачно и опасно, което можеше да спре дъха на всяка жена. А може би те привличат тялото му на Аполон и лицето на Давид на Микеланджело! Изтласках тези смущаващи мисли далеч от ума си и се фокусирах върху това да броя всяка своя крачка, гледайки глуповато в краката си.
— Ксения? Чуваш ли ме? — Гласът на Игор най-сетне достигна до съзнанието ми и осъзнах, че не съм чула и думичка от това, което ми бе казал. — Трябва ми минута, за да се обадя по телефона. Искам да седнеш на тази пейка и да не мърдаш оттук. Разбра ли? — сериозността в гласа му и тялото му се беше завърнала.
Кимнах и отправих любопитен поглед към улицата, която се виждаше през отворените врати на сградата на летището. Вече бях в Москва! Беше особено и вълнуващо и нямах търпение да зърна гледката, която щеше да се открие пред очите ми. Имаше голям трафик, и макар хората да бързаха и да се суетяха, във въздуха се усещаше странна летаргия… Хм, странно, но се почувствах в безтегловност. Стана ми горещо и разкопчах якето си. Не трябваше ли тук да е по-студено отколкото в Бургас? Усещането започна да става прекалено неестествено. Околните шумове заглъхнаха и се възцари тишина. Помислих си, че отново се пренасям към някое видение, но докато чаках ушите ми да заглъхнат и да ми причернее, не се случи нищо. Главата ми се замая, но останах в съзнание. И изведнъж чух пронизителен писък да отеква в огромната зала. Женски глас, изпълнен с болка и сковаващ ужас, прободе като с шило мозъка ми. Продължаваше и продължаваше, а аз можех само да стоя неподвижно и да слушам…