После писъците се превърнаха в шепот. Жената шепнеше отчаяни слова сякаш в ухото ми. „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй тебе грешната!”. Болката в гласа ѝ се усилваше, но тя продължаваше. „Ти, който покровителстваш нещастната ти душа и окаяния ми живот, не изоставяй мене грешната, нито отстъпвай от мене. Не давай място на лукавия демон да ме завладее чрез насилване на това смъртно тяло.“ До слуха ми достигнаха ангелски гласове, които преливаха от ридание в песнопение, заглъхваха и пак се издигаха. Викът ѝ отново прониза главата ми и агонията ѝ премина като ток през тялото ми. Думите ѝ се изливаха на пресекулки, въплътили в себе си отчаянието и страха ѝ. „Укрепи бедстващата ми и слаба ръка и ме насочи към спасение. 0, свети Боже, пазителка и покровителка на окаяната ми душа и тяло, прости ми всичко, с каквото те оскърбих пред всички дни на моя живот.“ С всеки изминал миг силите ѝ я напускаха. Можех да почувствам физическата ѝ болка, но по-страшен беше ужаса пред очите ѝ. Усетих, че нещо потече по мен. Погледнах към краката си и тогава я съзрях. Огромна локва кръв. Не можех да откъсна поглед от нея, нито да помръдна вцепененото си тяло. Беше навсякъде, стичаше се по мен. И после видях лицето ѝ. Беше застинало, обрамчено в мрежа от старчески бръчки. Кръвта се изливаше от гърлото ѝ. Беше разкъсано. Очите ѝ, приковани в мен, бяха широко отворени и отразяваха последния миг от живота ѝ. Насилствена смърт. Догади ми се, но не можех да спра да я гледам. Почувствах, че ми нашепна нещо, почти можех да напипам с пръстите си някаква връзка между мен и нея. Душата ѝ ме викаше. Шепотът заглъхна с едно последно “Амин“ и картината изчезна.
По тялото ми полазиха ледени тръпки, а ръцете ми се тресяха от шока, който изживявах. Напълно осъзнавах какво се случва. Бях сигурна, че това, което видях, беше реално, но не се случваше тук. Не и на това летище. Но също така знаех, че се беше случило сега, в този момент. Беше ми трудно да се върна в реалността. Старицата теглеше душата ми назад, исках да се върна и да остана с нея. Не исках да я оставям сама, дори да беше мъртва. Нечии студени ръце ме обгърнаха и макар да не бях на себе си, осъзнавах, че няма кой друг да седи до мен, освен Игор. Ръцете обаче ми се сториха по-нежни и по-крехки. Непознат женски глас нежно долетя до съзнанието ми и успя да ме откъсне от моята собствена реалност, за да ме върне обратно в реалността на нормалните хора.
— Дете, остави я да си отиде. Ти нямаш място там — гласът беше толкова нежен и внимателен, че ми напомни за майка ми.
Обърнах се към непознатата и видях красива жена на средна възраст да се взира разбиращо в очите ми и да ме гали по косата. Присъствието ѝ ми се стори по-странно от това, което бях преживяла преди малко. Взирах се невиждащо в нея и не можех да се насиля да реагирам. Ръцете ѝ продължаваха нежно да ме галят. Жената говореше на руски и се държеше с мен така, сякаш трябваше да я познавам.
— За първи път ли изпитваш смъртта на друг вестител?
Думите ѝ прозвучаха така естествено и непринудено, че се запитах дали аз не съм в ред, та не разбирам за какво говори. Все още не бях възпроизвела никакъв звук, който дай покаже, че не съм бавноразвиваща се, когато съзрях високата фигура на Игор да приближава към нас. В същата секунда, сякаш придобила нови суперсили, скочих от пейката и застанах лице в лице с него, сочейки неприлично към странната непозната.
— Игор, за какво, по дяволите, говори тя? — гласът ми прозвуча доста по-истерично, отколкото ми се искаше.
— Всичко е наред, Ксения. Аз я извиках — отвърна спокойно, като се вглеждаше внимателно в изражението ми. — Тя е моя добра приятелка, с която исках да се запознаеш.
Очите му бяха приковани към мен и в погледа му можех ясно да прочета посланието „Дръж се възпитано!“.