Видях в очите ѝ особена светлина и за миг се сетих за иконата на Св. Великомъченица Марина[3] в митрополитския храм в нейна чест в Пловдив. Тя се усмихна нежно и добави.
— Игор е прав. Трябва да си починеш. Ще чакам следващата ни среща — след това се обърна и се отдалечи в навалицата от случайни минувачи.
— Какво, за Бога, беше това? — озадачена попитах Игор.
Той задържа погледа си там, където Алегрина стоеше до преди малко.
— Това беше вестител.
Глава 6
Оставих се на насладата да ме залее. Тялото ми се беше отпуснало от омайната топлина и всичко, което исках да усещам, беше нежната прегръдка на сапунената пяна в горещата вана. Успокоението, което беше заменило напрежението и умората, ми подейства освежаващо и беше точно това, от което имах нужда. Задържах дъха си и потопих главата си под водата. Не исках да отварям очи, нито да излизам от горещия уют, който си бях създала в банята. Това беше убежище, в което можех да се скрия от лудостта, която ме заобикаляше.
Изправих се и въздъхнах. Погледнах се в огледалото и отражението ми отлично пасваше на начина, по който се чувствах. Бях емоционално изцедена. Дори обличането на халата ми се струваше прекалено уморително. Вгледах се по-внимателно в образа си и забелязах особения начин, по който очите ми се отразяваха. Нима това бях аз? Беше ли възможно да съм се променила само за два дни? Имах чувството, че се виждах за първи път. Омотах косата си в хавлиената кърпа и седнах на ръба на ваната. Не исках да излизам от банята. Това, което ме чакаше отвън, в хотелския апартамент, бяха още обяснения, още нежелани факти, с които трябваше да се сблъскам по-късно в съня си. Игор щеше да ме въвлече отново в ужасния свят на вампирите и това, което щеше да ми каже, нямаше да ме накара да се почувствам по-добре. Освен това трябваше да се изправя и пред въпроса за моите „суперсили“.
Ти не си страхливка, Ксения. Докажи го.
Отворих вратата и заварих апартамента празен. Облякох пижамата, която Игор ми беше донесъл, и започнах да суша косата си. Единственото, което исках сега, беше да се пъхна под тежките завивки в спалнята и да заспя. Бях изненадана от факта, че тази хотелска стая е много приятна и е най-близко до представата ми за уют. Стените бяха покрити с релефни тапети в цвят бордо, а подът — с наситено махагонов паркет. Завивките бяха в цвят шампанско и изпъстрени с шарки в същия цвят като стените. Множеството лампи, направени от ковано желязо и цветно стъкло, пръснати навсякъде из апартамента, изпълваха пространството с мека и топла светлина. Канапетата, повдигнати на извити крачета, бяха разположени в противоположния край и изглеждаха също толкова стилно, колкото и спалнята. Всички тези топли цветове и мебели създаваха усещането за комфорт и най-вече за лукс. С елементите от руския барок имах чувството, че се намирам сред декорите на филм за едновремешното величие на имперска Русия. Прокарах ръка през тежките плюшени завеси на прозореца и по златистата рамка на огледалото, изкована от масивно желязо. Дръжките на вратите бяха със същата изработка. Докато изучавах любопитно подробностите в интериора на хотелския апартамент, усетих, че вече не бях сама. Обърнах се и с чувство на облекчение видях Игор, подпрян на рамката на вратата, вперил синьо-зелените си очи в мен.
— Не исках да те стресна. Извинявай — изглеждаше спокоен и отпуснат и по вида му можех да съдя, че за разлика от мен, нямаше нужда от почивка.
— Просто съм напрегната — отвърнах.
Прокарах нервно пръсти през все още влажната си коса и седнах тежко в края на леглото.
— Знам, че предпочиташ да сме настанени в отделни стаи, но не мога да рискувам да ти се случи нещо — отвърна извинително и се приближи до прозореца.
Открехна леко завесата и хвърли изучаващ поглед навън сякаш търсеше някаква заплаха.
— Няма проблем. Единственото, от което имах нужда, беше горещ душ и легло, в което да легна — казах и се загледах в изваяния му гръб докато все още оглеждаше обстановката през прозореца.
Беше свалил черния си шлифер и сега беше облечен само в син кашмирен пуловер, които очертаваше деликатно мускулестия му торс, и свободен тъмносив панталон, висящ ниско на хълбоците му.
— Чудя се… дали някога ще свикна с всичко, което знам. Дали ще мога да заживея отново нормално?
Игор се извърна и очите му срещнаха моите. Приближи се и седна до мен. Замисли се над нещо — може би се беше върнал назад в спомените си — и заговори със спокоен глас.
— Сигурен съм, че ще намериш начин да заживееш своя собствен живот. Но не мисля, че ще намериш нещо в него, което да ти се стори нормално.