— Тогава какъв е смисълът? Да имаш приятели, да намериш любовта и да създадеш семейство е най-нормалното нещо на света? И ако не мога да имам това, тогава защо ми е да живея? — погледнах го и се запитах какъв ли е неговият живот.
Може би щеше да ми каже, че има по-важни неща от това, и може би щях да му повярвам. Той обаче изучаваше лицето ми и изглеждаше все така замислен.
— Ксения, да обичаш и да бъдеш обичана е нещо изключително и с времето ще се убедиш, че не се случва на всеки. Така че, ако за теб това е нормално, за мен не е — отвърна. — Но съм сигурен, че ти ще бъдеш истински обичана заради това, което си. Сега може да ти се струва невъзможно, но някой ден ще бъдеш щастлива. Ще се пребориш за щастието си.
Макар да ми се усмихна, тъгата в погледа му не изчезна. Бях хипнотизирана от тези очи, които казваха повече от всички думи, които можеше да изрече. Изпитах желание да го докосна, но се въздържах. Преглътнах с неудобство и погледнах встрани.
— Засега просто искам да имам причина да се събудя на сутринта.
— Ти си достатъчна причина за това — отвърна.
— Не го чувствам така — отговорих тихо.
Вгледах се по-внимателно в очите му и те ми се сториха подозрително блеснали. Гледахме се мълчаливо, затаили дъх и единственото, което нарушаваше тишината, в която бе потънала стаята, беше звукът от топящия се сняг, капеш по парапета пред прозореца. Можех да усетя, че дълбоко в себе си той беше разкъсван от същите мисли, душата му имаше същите копнежи. В този момент можех да доловя самотата му и цялата любов, която беше готов да даде на някой човек, някъде по света. Това, за което говорех, не му беше чуждо. Може би го бях погледнала прекалено откровено, прекалено прозорливо, защото той отмести погледа си и облегна лакти на коленете си, наведен напред.
— Дори в нашия свят има място за щастие — промълви.
— Има ли? — усмихнах се тъжно.
— Ще намериш приятели, Ксения. Това е последното нещо, за което трябва да се тревожиш — увери ме.
Беше наклонил глава към сключените пред себе си ръце и един непокорен кичур коса покри челото му.
— Иска ми се да вярвам, че вече съм намерила приятел — отвърнах и в мига, в който думите се изплъзнаха от устата ми, съжалих.
Игор ме погледна изненадано, но не успя да каже нищо. Защо ми беше да изричам нещо толкова самонадеяно? Как можех да си помисля, че бях някаква за Игор? Още по-малко приятел! Та ние се познавахме от пет минути! Извърнах глава настрани, засрамена от собствените си думи. Бях сигурна, че лицето ми е пламнало издайнически в алено червено.
— Радвам се, че мислиш така — внезапно отговори и ме погледна любопитно.
Трепетът, който присви стомаха ми, беше прекъснат от кратко почукване на вратата. В същия миг Игор стана рязко от леглото и се отправи в същата посока. Стойката му издаваше, че е нащрек, но след като открехна внимателно вратата, се отпусна. В стаята влезе служител на хотела, облечен в черен панталон и безупречно пригладена бяла риза. Вкара внимателно малка количка, отрупана с чинии и купи, от които излизаше пара. Игор подаде нещо на служителя и му кимна с благодарност. Приближи количката до мен.
— Реших, че може би си гладна и поръчах рум сървиз.
Стомахът ми откликна радостно на новината и трябва да съм показала известно оживление, защото по лицето на Игор плъзна доволна усмивка.
— Не знаех какво предпочиташ, затова поръчах супа щи[4] с гъбен бульон, както и борш със сметана — заговори и започна да отмества похлупаците от купите. — Надявам се, че обичаш риба — има маринована херинга с червено цвекло, както и пелмени — погледна ме въпросително. — Ако не — мога да ти предложа пиле по московски. Разбира се има и салата…
Гледах го изумена и донякъде се възхитих на страстта, с която говореше за храната. Той замлъкна и зачака моята реакция.
— Всичко изглежда… чудесно — отвърнах смутено.
— Ако искаш нещо друго, ще се обадя да поръчам — отвърна.
— Не — спрях го, когато посегна към телефона. — Просто… съм изненадана.
Той ме погледна в очакване.
— Обичам риба — додадох и му се усмихнах.
— Добре. Ще ти хареса — кимна и седна на леглото.
— Ти няма ли да ядеш? — учудих се.
— Не, не съм гладен.
— Но защо тогава си поръчал толкова много храна?
— Заслужаваш поне една хубава вечеря — отвърна простичко и се облегна на таблата на спалнята, тапицирана с меко кадифе.
Аз го погледнах подозрително, но реших да не настоявам да се храни с мен. Не исках да го притеснявам. Взех подноса от количката и го поставих на пода близо до спалнята. Наредих върху него чинията с херингата и купата с пелмените и седнах по турски срещу Игор. Той повдигна учудено вежди срещу мен.