— Тук ли ще вечеряш?
— Защо не? — свих рамене и опитах нетърпеливо от херингата. Ох, беше божествена! Кимнах одобрително и отбелязах, дъвчейки: — Не знаеш какво изпускаш!
Игор ме погледна развеселено и след миг седна върху мекия килим до мен.
— Подай ми пелмените, ако обичаш. Искаш ли супа? Много е вкусна.
Пресегна се към таблата и постави купата пред мен. Подаде ми лъжица, а пред себе си постави салатата винегрет. Топлата светлина от далечните лампи падаше меко върху лицето и леко начупената му тъмна коса и му придаваше особено излъчване. Изглеждаше някак по-млад и по момчешки безгрижен. Това беше рядко срещана гледка и се опитах да запаметя всяка подробност от нея. Обикновено сериозен и напрегнат, сега седеше отпуснато със скръстени крака пред себе си и се наслаждаваше на всяка хапка от вечерята си. Всичко около него бледнееше на фона на издълженото му и грациозно тяло, което изглеждаше напълно естествено в почти всяка поза, която заемеше. Не можех да не се възхитя на красотата му. Лицето му имаше мъжествени и изразителни черти, образуващи перфектна симетрия. Тялото му бе изтъкано от релефни мускули без да изглежда прекалено едър. Но това, което ме хипнотизираше, бяха очите му и особения начин, по който ме поглеждаше понякога. В тях винаги бушуваше буря. Но почти никога не бях напълно сигурна какво означава.
— Нахрани ли се? — попита ме и погледна към чинията, която бях оставила настрани.
Усетих, че се бях втренчила в него и побързах да отклоня поглед. Опитах от борша и установих, че нямаше нищо общо с вариациите, които бях пробвала в кухнята на майка си и в ресторантите в София. Имаше наситен сладко-кисел вкус и яркочервен цвят. Сметаната в него му придаваше допълнителна плътност и сладост. Облизах с наслада устни, а в очите на Игор заигра лукаво пламъче.
— Радвам се, че най-накрая открих едно нещо, което да те умилостиви и да те накара да спреш да ми хвърляш ожесточени погледи — каза с половин усмивка и аз го погледнах изненадано.
— Не може да съм толкова лоша! А и с толкова вампири наоколо трябва да си свикнал вече с хвърлянето на ожесточени погледи — подкачих го.
— Ще ми се да бяха само погледи… — гласът му веднага се промени.
Запитах се дали и с мен щеше да се случи същото. Може би още не бях възприела напълно факта, че кръвожадните наистина съществуват сред нас. Дали когато го осъзнаех напълно, щях да се обвия в мрак като Игор?
— Винаги ли си знаел за тях? — запитах го след малко.
— Да.
— Но как?
Не можех да си представя какъв живот е водел, когато е бил малък. Какво детство е имал щом е знаел, че чудовищата наистина съществуват.
— Хората като мен от малки научават истината. Родителите ни изграждат чувство на дълг у нас. Учат ни да бъдем отдадени на борбата в защита на хората.
— А ако не искаш да бъдеш такъв? Ако искаш да избягаш от това и да имаш нормален живот? — запитах го пламенно.
Не ми се виждаше честно да рискува живота си всеки ден за хора, които дори не знаеха каква саможертва прави. Той ме погледна и отвърна сериозно:
— Никой от нас не иска да избяга, Ксения. Именно затова сме такива, каквито сме. Ние живеем с мисълта да убиваме.
В гласа му се прокрадна ледена нотка и изпрати тръпка по гръбнака ми. Очите му светнаха за миг.
— Никога ли не си искал да имаш друг живот? — попитах го тихо.
— Ти би ли искала друг живот, ако знаеше, че това ще коства съществуването на стотини хора, които си могла да спасиш? Хора, които не могат да се защитят от кръвожадните? — наклони леко глава настрани и зачака отговора ми.
Замислих се как бих постъпила наистина.
— Не мога да зная — отвърнах честно. — Може би бих поискала друг живот. Но въпреки това най-вероятно щях да остана — той кимна разбиращо. — Но защо другите да не могат да се защитят? С какво се различава един вампир от един обикновен убиец?
— Кръвожадните не са хора, различни са от тях. Силите им са различни, по-бързи са, по-умели. Но това, което ги прави най-опасни, е тяхната жажда за кръв и смърт.
Гласът му раздра като с камшик насъбралото се напрежение в мен.
— Но с какво си по-различен ти от останалите хора? Защо ти можеш да ги убиваш, а те — не?
— Аз не съм като останалите хора — започна и долових колебанието в него. — Аз… съм различна раса от нормалните хора.
Думите му ме озадачиха.
— Какво значи това?
— Генетично се отличавам от тях. Това, което прави мен и другите като мен по-различни е това, че сме по-силни, по-бързи. Не сме толкова уязвими, физически е по-трудно да ни нараниш. Освен това виждаме сенките им. На кръвожадните. Не могат да ни заблудят, защото ги виждаме такива, каквито са, и предусещаме всеки техен ход. Затова и именно ние сме обучавани да се бием с кръвожадните. Защото само ние бихме имали шанс.