Разкритието му ме шокира. Чак сега осъзнах значението на баланса, за който говореше. Ако не съществуваха хора като него, човечеството щеше да изчезне. Защото никой друг нямаше да има шанс… Затова и Игор беше възпитан по този начин, с това чувство на дълг да защитава другите.
— Но това е толкова плашещо, Игор… Да знаеш, че от теб зависят толкова много животи! — отвърнах разпалено. — Не може ли и хората да бъдат обучени, както си обучен ти? Не смяташ ли, че е честно и те да имат своята възможност да се защитят? Вие не може да спасите всички! Хората трябва да могат да разчитат на собствените си сили!
Беше толкова несправедливо — за него и за хората. Кой избираше чий живот да бъде спасен и чий да бъде погубен?
— Хората не са достатъчно силни, Ксения. Физически не могат да се противопоставят на кръвожадните.
— Но ние имаме оръжия, Игор! Има толкова много начини, с които да се защитим, стига да знаем, че има заплаха!
— Куршумите не могат да ги убият — отвърна мрачно. — Единственият начин наистина да убиеш кръвожаден, е да отсечеш главата му или да изтръгнеш сърцето от гърдите му.
— Да изтръгнеш сърцето му? — повторих като ехо думите му.
Кръвта ми се смрази от потресаващия образ, който изникна пред очите ми. Игор, застанал заплашително над тялото на кръвожаден. Очите му — разпростираш се пожар срещу бездушните ями върху лицето на вампира. Игор извади блеснало острие в ръката си и го вкара яростно дълбоко в гърдите му. Пресегна се и вкопчи пръсти в сърцето му. Стисна го в желязната си хватка и бавно го изтръгна.
На челото ми избиха ситни капчици пот. Пулсът ми се ускори и кръвта нахлу в ушите ми. Зърнах лицето на Игор и видях сянка да пада върху очите му. Светлината от него се отдръпваше. Сърцето ми се стегна от внезапната мъка, която почувствах. Изпитах непреодолимо желание да го докосна. Неусетно бях протегнала ръка и преди да се осъзная усетих допира на кожата му по пръстите си. Той ме гледаше унесен и остави ръката ми, застинала на бузата му. Дъхът ми секна и внезапно осъзнах какво бях направила. Отдръпнах се стресната, но не можех да се отскубна от клопката на синьо-зелените очи. Сянката върху него постепенно се разсея и скръбният мрак напусна сърцето ми. Игор скочи от пода като попарен и се изправи, извисен над мен.
— Късно е. По-добре е да си легнеш, за да се наспиш — каза и се отдалечи с бърза крачка към дивана.
Затвори двойните врати, които разделяха спалнята от дневната, след себе си. Стаята потъна в подигравателна тишина.
Мислите ми препускаха в различни посоки и колкото и да се опитвах да заспя, сънят не идваше. В тъмнината можех да видя единствено едва процеждащите се през процепа на завесите светлини на нощния живот на Москва. Не можех да се отърва от образа на Игор. Сянката се спускаше над него, изсмукваше светлината му. Какво беше това? След миг пред очите ми се материализира дланта му, а в нея — изтръгнатото сърце. Потръпнах. Потърках очи и се опитах да изтрия картината от главата си. Защо, по дяволите, този образ ме тормозеше толкова много? Бях видяла с очите си отсечената глава на вампира, търкулнала се в краката ми. Кръвта му беше по мен като полепнала смола, но бързо се отърсих от преживяното. Може би твърде бързо… С какво толкова едно сърце ме смущаваше? И защо не можех да спра да мисля за него?
Размърдах се неспокойно в леглото и придърпах по-нагоре завивките. Не се чувствах в безопасност, страхът пропълзяваше по кожата ми. Стиснах силно очи в наивен опит да отпратя чувството на обреченост. Опитах се да мисля за нещо друго. След малко се сетих за Алегрина. Противно на мрака, който беше надвиснал над Игор, тя беше обградена от светлина. Не я виждах ясно, но когато заговореше, лицето ѝ светваше. И тогава се сетих за старицата, чийто живот беше отнет пред очите ми. Отново ме скова ужас. Но болката от преживяното надделяваше и очите ми се наляха със сълзи. Беше толкова болезнено да чуя молитвата ѝ за спасение на душата. Словата ѝ, отправени към Бог, бяха искрени и единствената ѝ утеха беше вярата, че той ще я приюти при себе си. Мъчително беше да мисля за това. Убийството ѝ, макар ужасяващо в своята чудовищност, по-скоро ме натъжаваше отколкото плашеше. Не, не ме беше страх. Беше ми безкрайно мъчно. Осъзнавах, че не мога да се справя сама с всичко това. Тези сили, тези духовни преживявания бяха извън възможностите ми. Игор беше прав да настоява да дойда тук. Трябваше да се срещна с други като мен и него, за да разбера света, в който бях пристъпила. Това беше свят на мистерията и на невъзможното. Свят, където се случваше немислимото. Ако щях да бъда част от него, трябваше да наваксам пропуснатото. Игор трябваше да ме въведе в тяхната общност.