— И кога ще бъда в безопасност, Игор? След като избиеш всички кръвожадни, бродещи по Земята? — отвърнах уморено. Очите му ме стрелнаха.
— Ще си извън опасност, когато те заведа на сигурно място. Когато отидем в Палатата на Ордена — отвърна, игнорирайки остроумната ми забележка.
— Палатата на Ордена? — повторих неразбираща.
— Това е мястото, където се намира Орденът на вестителите.
— Имат си Орден? — попитах ужасено.
— Приеми го като група от най-доказалите се вестители. Орденът е съставен от членове, които са доказали своята просветеност — отвърна търпеливо.
— За каква просветеност говориш?
— Ти си вестител, Ксения, вече знаеш това. Което значи, че виждаш. Това е най-голямата сила на вестителите. Твоите видения са част от дарбата ти. Вестителите, които са достигнали върха на своите сили, които могат да контролират своите видения и да ги използват, за да защитават хората, се наричат просветени. Представи си едно училище, в което всички ученици се опитват да достигнат съвършенството на своя талант, а учителят е този, който вече го е направил и който може да ги научи как да го направят. Това представлява и Палатата на Ордена. Място, където са събрани най-просветените вестители, самият Орден, и където са събрани и вестители, които искат да развият своята дарба — Игор говореше търпеливо и се опитвах да следя мисълта му без да изпускам нишката. — Твоето място е там, Ксения. Сред своите.
— Не разбирам… Защо си мислиш, че искам да бъда част от тях? Защо смяташ, че искам да развивам тази моя така наречена дарба? — попитах го и въпросът ми леко го изненада.
— А не искаш ли?
— Разбира се, че не! Твърде далеч съм. Единственото, което искам, е да разбера защо ми се случва всичко това, искам отговори, а не урок по просветеност.
— Сигурен съм, че когато осъзнаеш колко много би могла да помогнеш на хората, никога не би се отказала от тази възможност и няма да загърбиш дарбата си — отвърна уверено и ме погледна съсредоточено.
— Изобщо не ме познаваш. Не знаеш какво бих сторила — побързах да изрека.
— Нима? — попита ме с някакво странно пламъче в очите и се пресегна към мен.
Пръстите му докоснаха сребърния медальон във формата на разперил крила гълъб, който никога не свалях от врата си, и се допряха нежно до кожата ми, от което цялата настръхнах. Задържа гладката повърхност в дланта си и вдигна очи към лицето ми.
— Тогава как така знам, че този медальон означава за теб много повече, отколкото която и да е друга вещ? — той улови настоятелно погледа ми, а аз го изгледах подозрително.
— Защо го казваш?
— Защото е истина — отвърна простичко.
Все още държеше медальона. Сърцето ми прескочи един удар. Задържах дъха си докато се опитвах да го разгадая.
— Откъде би могъл да знаеш това?
— Всеки път, когато получиш видение или някакво духовно прозрение, посягаш към този медальон и го държиш в ръцете си докато не дойдеш на себе си. Пръстите ти се вкопчват в него така, сякаш той е единственото нещо, което те задържа тук — каза той, без да отделя поглед от него.
Не можех да скрия изненадата си от думите му. Той ми отвърна с едва доловима лукава усмивка.
— И както знам това за теб, Ксения, така също знам, че няма да избягаш от възможността да помогнеш на някого, независимо колко трудно може да бъде.
Останах смълчана известно време и след като Игор се облегна назад на канапето, промълвих:
— Това… Това ми е подарък от игуменката в Драгалевския манастир „Св. Богородица Витошка“. Звучи странно, но когато го окачи на врата ми, ми каза, че независимо къде се намирам, чрез него ще намеря пътя към дома. После добави, че вярва, че щял да ме пази от злото. Когато си тръгвах от манастира, тя ме изпрати с думите „Блажена Ксения бъди“ — погледнах към Игор и очаквах да се надсмее на спомена от детството ми, но той просто ме наблюдаваше мълчаливо. — Естествено, за повечето хора това звучи нелепо, но за мен…
Не продължих, тъй като не знаех как да изразя това, което чувствах. Ако трябваше да бъда честна, вярвах, че този медальон беше свързан с мен. Дори и да не ме пазеше от злото, ми беше ценен и скъп. Точно затова никога не се разделях с него и когато родителите ми загинаха, сложих тяхна миниатюрна снимка в него. По този начин наистина бях у дома, а те бяха близо до сърцето ми и щяха да ме пазят от злото. Особено сега помощта им щеше да бъде високо оценена… Игор се намести по-близо до мен и заговори:
— Знаеш ли какво означава това, което ти е казала игуменката, когато те е изпращала от манастира?
— Предполагам, че беше пожелание да имам блажен живот… — отвърнах колебливо.