— Аз не съм вестител.
— А какво си? — той ме погледна с преценяващ поглед като съвсем леко присви очи.
— Солдат[6]. Воин. Пазител. Наречи ме както искаш.
— Солдат?
— Мой дълг е да защитавам нашата общност и хората извън нея. Това обаче не значи, че седя и чакам да ни нападнат. Солдатите преследват кръвожадните, атакуват ги преди те да нападнат — говореше с хъс и в мига, в който спомена кръвожадните, очите му пламнаха.
— А вестителите ти помагат да откриваш вампирите. От виденията, които получават, вие се сдобивате с необходимата информация — къде се крият, кога ще нападнат, кого ще нападнат… — заговорих и осъзнах, че аз бях целта на неговата мисия. — С всички други ли се държиш така?
— Други? — той ме погледна въпросително.
— Всички хора, които си спасил.
— Ти си вестител, Ксения. Нямаш нищо общо с моите спасителни мисии. Освен това, аз почти не участвам в такива.
— Тогава какво правиш? — попитах го учудена.
— Преследвам кръвожадните. Намирам местонахождението им и ги убивам — гласът му охладня.
Сянката отново се спусна в очите му. Взрях се по-внимателно в тях и бях почти сигурна, че мога да я пипна. Почти.
* * *
Пътувахме с джипа на Игор из улиците на Москва. Минаваше 18:00 ч, и слънцето вече бе залязло зад хоризонта. Денят колебливо отстъпваше пред настойчивата нощ, застанала в очакване на прага на града. Москва обаче кипеше от живот, окъпана в безброй светлини и експлозия от цветове. Колко беше красива! Толкова космополитна, и в същото време толкова изящна и достолепна. Разнообразието от архитектурни стилове изобилстваше в културното наследство на руската столица. Москва растеше в крачка с новия свят и въпреки това бе съумяла да запази своята уникалност и до днес. Вековната ѝ история беше оставила своята следа и лесно можеше да се забележи присъствието на различни епохи в архитектурното ѝ развитие. Повечето обществени сгради, посолства и административни учреждения бяха построени в емблематичния конструктивизъм или по-късния т. нар, сталинистки стил от следвоенния период на СССР, преплетен майсторски с руския класицизъм и френския ампир. Сградите се извисяваха внушително, осеяни с високи колонади, мрамор, каменна пластика и релефни орнаменти. Изящно олицетворение на такова строителство беше внушителният Московски държавен университет.
Но столицата не се ограничаваше само дотук. Тя се отличаваше с древноруска архитектурна стилистика, със силно изразеното присъствие на барока и на ренесанса. Доказателство за това беше Кремъл — сърцето на съвременна Русия. Разположен на левия бряг на река Москва, на Боровицкия хълм, той беше шедьовър на изкуството и културно богатство за света. Червеният площад и Кремъл събираха в себе си цялото величие и великолепие на Руската федерация и на Москва. Дълго се взирах в Кремъл — в този огромен ансамбъл от дворци, православни катедрали, архитектурни паметници, градини и изложбени галерии, крепостни стени и кули. Бях заслепена от разкоша, от златото и скъпоценните камъни, от историята, от цялото величие. Цял един живот нямаше да ми стигне да се възхитя на всеки паметник, на всяка сграда. Изучавах златните куполи и изящните стенописи на Успенския събор, възхищавах се на палитрата от цветове по храма „Василий Блажени”, наслаждавах се на гледката на Кремълския дворец и двореца Терем… Да, Москва беше град на контрастите — беше столица с вековни традиции, мегаполис на съвремието, символ на разкоша. Беше епицентър на разточителния и екстравагантен нощен живот, средище на руските сценични и изящни изкуства и град с много бедни квартали.
След като ми даде възможността да разгледам Червения площад и Кремъл, Игор сега караше по един голям булевард, който продължаваше по течението на река Москва. От другата страна на реката се виждаха голите клони на множество храсти, които през пролетта щяха да изглеждат приказно зелени. Правеше ми впечатление, че градът беше опасан от множество мостове, окъпани в светлините на януарската нощ. Може би гледката, която ме заобикаляше, беше единственото нещо, което разсейваше мислите ми от предстоящата среща. Колкото повече се приближавахме до Палатата, толкова повече растеше напрежението ми. Правех се, че не забелязвам погледите, които Игор ми хвърляше от време на време, и продължавах да се взирам през прозореца на колата.
— Спри да кършиш пръсти, Ксения. Всичко ще бъде наред — каза след малко и ме погледна косо.
— Не знам какво да очаквам. Ще оплескам всичко — отвърнах измъчено.
— Не отиваш на изпит. Няма какво да „оплескаш”.