— Да не ми беше казвал тогава колко велики са именно тези вестители — отвърнах нервно.
— Ксения, ти си умна и много надарена. Няма причина да си мислиш, че няма да те приемат — отвърна успокоително.
— А ти ще бъдеш ли там… с мен? — запитах го притеснено.
Той ме погледна за кратко.
— Ще бъда до теб през цялата вечер — увери ме. — Трябва първо да знаеш нещо, преди да се срещнеш с тях — подаде Игор и за миг се поколеба.
Аз се притесних още повече и отново захапах вътрешността на бузата си.
— Орденът ще бъде много заинтересуван от теб.
— Защо? — отвърнах автоматично.
— Ще разбереш, когато пристигнем. Каквото и да се случи, ти си една от тях. Запомни това — побърза да каже след като видя тревогата, изписана на лицето ми. — Не мога да повярвам колко си притеснена. Дори когато… те отвлякох, изглеждаше по-скоро ядосана, отколкото уплашена.
— Защото не ме вълнуваше особено какво ще си помислиш за мен — отвърнах кисело, макар тайничко да се израдвах на мисълта, че Игор не беше забелязал колко ужасена бях тогава.
Той се засмя леко на коментара ми и сви в тясна павирана уличка. Изглеждаше безлюдна и някак безинтересна за случаен минувач. В края ѝ забелязах сравнително голяма червеникава сграда с релефни орнаменти по нея и бели колони на входа. Игор паркира джипа отпред и се извърна към мен.
— Готова ли си? — аз кимнах неохотно и излязох от колата.
Огледах се и забелязах, че улицата беше задънена. Игор ме поведе по стъпалата пред двойната висока врата и отпусна ръка на кръста ми. Допирът на пръстите му предизвика тръпка по целия ми гръб дори през дебелото яке.
— Не мисля, че съм облечена подходящо — рекох и се извърнах към него.
Сякаш това беше достатъчно основателна причина да се върна обратно в колата.
— Изглеждаш чудесно. Престани — каза и отбори вратата пред мен, за да вляза.
Пристъпих в огромна зала, нещо като лоби, и веднага ми направиха впечатление високия таван и големия кристален полилей, който се спускаше точно в центъра ѝ. В помещението бяха разположени високи каменни саксии с цветя, а по стените имаше резба и висяха различни картини в позлатени рамки. Мраморният под беше оставен гол, сякаш да подчертае величието на мястото, където се намирах. Като цяло залата беше тъмна. Светлината от полилея и лампите по колоните беше приглушена и засилваше мистерията, която витаеше във въздуха. Единствената мебел, която забелязах, беше едно голямо дървено бюро, полирано до блясък, встрани от входа. Иззад него се надигна млада жена с яркочервена вълниста коса. Беше облечена в черен костюм, сякаш ушит по поръчка за нея. Сакото ѝ беше вталено и подчертаваше тънката ѝ талия, а полата и стигаше до коленете, въпреки че цепката разкриваше достатъчно от краката ѝ, за да се зазяпаш в тях. Маншетите на ръкавите и яката на ризата ѝ бяха осеяни с тъмносиви перлени мъниста. Изглеждаше абсурдно добре! Тя стана от стола в стил ампир и веднага се насочи към Игор.
— Игор Алешкин, добре дошъл. Каква радост е, че сте сред нас — поздрави го с любезно кимване.
— Удоволствието е мое — отвърна Игор без да отделя ръката си от кръста ми.
— Мога ли да ви бъда полезна с нещо преди да се присъедините към Ордена? — запита го с най-чаровната си усмивка.
Мен не ме удостои дори с един поглед.
— Не, благодаря. Очакват ни — отвърна сдържано той.
Най-накрая тя ме погледна без каквото и да е изражение на лицето и ми кимна.
— Заповядайте — отвърна и направи жест към вътрешността на залата.
Игор тръгна напред като внимаваше да не изоставам зад него. С периферното си зрение мярнах няколко високи тъмни фигури да преминават между колоните до нас и за миг замръзнах. Игор се спря и проследи движението им.
— Не се притеснявай, това са солдати — аз кимнах облекчено, но не продумах.
Подметките на ботите ми проскърцваха предателски по мрамора под краката ми и ми се прииска направо да ги захвърля в някой контейнер за боклук. Насочихме се наляво от лобито и тръгнахме по дълъг тъмен коридор. В дъното му Игор спря пред голяма двойна врата. Огледах изкусната дърворезба по нея и си поех дълбоко дъх.
— Това е церемониалната зала — мястото, където Орденът приема официални гости и се съвещава — каза ми Игор и се пресегна към позлатените дръжки. — Остави ги да заговорят първи — добави и отвори вратите.
Ахнах от гледката, открила се пред мен.
— Игор… — прошепнах изумена. — Аз вече бях тук. С теб.
Глава 7
Церемониалната зала представляваше огромно пространство, окъпано в светлината на множество запалени свещи и кристални полилеи, спускащи се от високия таван. Стените бяха декорирани с различни репродукции на прочути картини, повечето от които от епохата на Ренесанса. Различих „Раждането на Венера“ на Ботичели и „Мадоната с младенеца“ и „Поклонение пред младенеца“ на Филипо Липи. Подът и тук беше от мрамор и изглеждаше така, сякаш блести на фона на мрака, процеждащ се от прозорците, стигащи чак до самия таван. Около прозорците се спускаха тежко тъмно зелени завеси, извезани със златисти нишки. Таванът беше оформен като арка и изобразяваше светло небе, обсипано с бели пухкави облаци. Беше изрисуван с образите на ангели в Рая, по подобие на „Сътворението на Адам“ в Сикстинската капела. Представляваше изумителна гледка. Точно срещу вратите на залата беше разположена дълга маса с изящни крака, а около нея бяха наредени столове в характерния стил ампир. От едната страна в дъното на залата беше разположено канапе с извита облегалка и ниска маса в същия стил. От другата страна имаше висока почти три метра огромна библиотека с книги, които вероятно датираха от векове. Около голямата маса се виждаха няколко скулптури, едната от които беше репродукция на „Пиета”[7]. Всичко в залата, включително осезаемото присъствие на религиозни мотиви, излъчваше строга елегантност, и неслучайно именно тук се извършваха церемонии и се провеждаха официалните среши на вестителите.