— Какво ще се случи сега, Игор? — попитах го като хипнотизирана без да откъсвам очи от неговите — пламтящи, заинтригувани, толкова синьо-зелени…
— Ще останеш тук — отвърна тихо.
Не откъсваше погледа си. Взираше се в лицето ми цяла вечност.
— Ще остана тук — повторих. — Ами ти?
— Трябва да се върна към отговорностите си.
— Мислех, че аз също съм твоя отговорност — отвърнах.
Той ме изгледа продължително. Гърдите ми се надигнаха тежко.
— За какво мислиш? — попита ме едва чуто.
— Никога няма да узнаеш — усмихнах се.
Стоеше близо до мен и усетих нотки на мускус, примесени с аромата на собствената му кожа. Плъзнах скришом поглед по гърдите му и в гърлото ми заседна буца. Много лошо, Ксения… Много лошо. Бях хлътнала по Игор.
Стресната от гръмкия звук на отварящата се врата, се изтръгнах от унеса и отстъпих крачка назад от Игор. Наталия Романова стоеше в пълния си блясък гордо изправена пред нас и ни гледаше в очакване.
— Вестител Романова — Игор пристъпи няколко крачки към нея, мислехме, че сте тръгнали.
— Имам още работа за вършене, Алешкин — отвърна тя. — За Вас Всичко приключи, но не и за нас.
Игор я погледна подозрително.
— Дългът на пазителите никога не свършва — отвърна с едва доловимо раздразнение сякаш гордостта му беше засегната.
— Разбира се, нямах това предвид — тя се приближи близо до мен. — Това, което исках да кажа е, че за нас с Ксения работата тепърва предстои. А Вие, пазител Алешкин, може да се върнете към своите задължения.
Игор ме погледна мълчаливо и мрачно. Прииска ми се да ѝ каже, че няма да си тръгне. Че е решил, че трябва да остане и да се погрижи за нещо друго тук, в Палатата.
— Аз все още не съм решила за колко време ще остана… — пророних след кратък миг мълчание.
Двамата извърнаха поглед към мен. Игор ме гледаше сърдито, а Романова — с открит интерес.
— И къде смяташ да отидеш? — попита ме вестителката.
— Разбира се, че ще остане тук — намеси се Игор.
Очите му святкаха срещу моите. Романова го изгледа многозначително.
— Ксения, предлагаме ти всичко, което един вестител би пожелал. Неограничен достъп до нашите сили и знания. Палатата е на твое лично разположение. Няма да има нещо, което да ти липсва — заговори настоятелно.
Изглеждаше така, сякаш не можеше да проумее защо бих пожелала нещо различно.
— Оценявам щедростта Ви, вестител Романова. И разбира се, ще се радвам да остана и да разбера повече за моята дарба. Само че… — погледнах към Игор. Изглеждаше напрегнат. — Не мисля да прекалявам с гостоприемството на Ордена. Ще дойде момент, в който ще трябва да подредя живота си.
Наталия се усмихна снизходително.
— Дарбата ти те доведе тук. Наистина ли мислиш, че има по-важно от това?
Нещо в думите и ме притесни. Какво точно очакваше тази жена от мен? Погледнах към Игор и видях, че той веднага е доловил настроението ми.
— Стига да бъде в пълна безопасност, Ксения би могла да се посвети на дарбата си извън пределите на Палатата.
— Разбира се — отвърна Наталия, — но нека оставим плановете за бъдещето настрана засега — тя докосна с ръка рамото ми и ме поведе напред по коридора. — Ела, Ксения, нека ти покажа стаята ти.
Дочух стъпките на Игор зад себе си и когато извърнах глава назад, улових погледа му.
— Наталия — спря я той, — би ли ни извинила за минута? Бих искал да кажа довиждане на Ксения.
Тя премести изненадано поглед от единия към другия и кимна неохотно.
Приближих се към него. Лицето и гърдите му оставаха в сянката на коридора пред лобито.
— Ксения — започна, — ще ми се да вярвам, че тук ще си добре.
— Сам каза, че ще съм в безопасност. Защо се притесняваш?
Той въздъхна и зарея поглед без посока.
— Ако имаш нужда от мен, обади ми се. Всеки тук знае как да се свърже с мен.
Кимнах. В очите му се появи странен блясък и почувствах гърлото ми да се стяга. Не исках да тръгва. Мисълта, че не знаех кога ще го видя отново, ме натъжи.
— Знаеш, че не могат да ме накарат да остана, ако не искам — отвърнах.
— Разбира се, че не могат. Това е нещо, в което не се съмнявам — той се усмихна уморено. — Ще те видя скоро, Ксения.
— Да. Така е — отвърнах като преглътнах тежестта, която беше заседнала в гърлото ми. Нямаше да позволя на емоциите си да ме издадат и му се усмихнах в отговор. — Сигурна съм, че няма така лесно да се отърва от теб.
Игор продължи по коридора и скоро се скри от погледа ми.