— Е, къде е новата ми стая? — попитах Наталия.
— Ела — прикани ме и дългата ѝ до земята рокля прошумоля покрай нея.
Трябваше да призная, че изглеждаше впечатляващо — стилна и елегантна, а гордата ѝ осанка ѝ придаваше класа. Дългата ѝ светлокестенява коса беше поддържана и красива и беше възхитително колко много се открояваха сините ѝ очи. Лицето ѝ бе младо и почти не се забелязваха следи от четиридесетте ѝ години. Въпреки това погледът ѝ беше древен. Сякаш бе видяла света с различните му епохи и не съществуваше нищо, което можеше да я изненада. Почти през цялото време — и сега, и в залата по време на разпита, който ми беше устроил Ордена, — лицето ѝ оставаше сериозно. Усмивките ѝ бяха сдържани и бяха по-скоро израз на любезност. Колкото и надменна да изглеждаше, не можех да открия ясни признаци на съществуваща злоба или неприязън у нея. Опитва се да те обърка вероятно… Стигнахме няколко етажа по-нагоре и Романова се спря пред една врата в дъното на коридора.
— Това е стаята ти. Не се притеснявай, скоро ще те оставя да си починеш — каза и се усмихна с лека насмешка.
Дай Боже, помислих си. Стаята, в която Наталия ме въведе, беше в синхрон с общата атмосфера на Палатата. Пренасяше ме в различно време, на различно място. Само по себе си помещението не беше много голямо, но беше добре обзаведено и демонстрираше комфорт и лукс. Помислих си, че не се вписвам особено в обстановката. Поне не и с дрехите, в които бях облечена, и най-вече с абсолютното ми невежество по отношение на живота в Ордена. Стените бяха светли, но всички мебели бяха от тъмно масивно дърво в съчетание със сиво-черен метал. Облегалката на стола пред тоалетката беше от ковано желязо, както и страните на спалнята. Пред прозореца имаше малко канапе с извити крака. Светлината беше приглушена и изпълваше пространството със загадъчност. Единственото ярко петно в стаята беше картината, окачена над леглото. Беше на Кандински. Подът беше от паркет, а в средата пред спалнята, беше застлан с тъмен персийски килим. Гледката от тази част на сградата откриваше разпръснати дървета и широк двор, в чиито граници се намираха множество каменни пейки и една отдалечена беседка, сгушена сред клоните на високи вечнозелени борове.
— Надявам се тук да се чувстваш у дома си — отвърна Наталия.
— В къщи не съм разполагала с такива удобства — отвърнах и се загледах в прозореца. Навън беше вече тъмно като в рог.
— Днес можеш да си починеш, а утре, ако си готова, ще поговорим — каза и ме погледна.
— Едва ли някога ще се почувствам готова за каквото и да е от това…
— Времето за нас е нещо относително. От теб зависи дали ще се проточи или ще отлети.
— Какво трябва да значи това? — запитах все още оглеждайки стаята си.
— Не е нужно да ни харесваш — отвърна внезапно.
Погледът ѝ беше сериозен и не разкриваше никаква емоция.
— Важното е да разбереш, че си една от нас.
— Дарбата ли ме прави една от вас? — запитах и не можах да прикрия сарказма в гласа си.
— Причината да имаш тази дарба те прави една от нас — имаме и, за да помагаме на хората. Ако не намираш това за достатъчно добро основание да си тук, няма как да ти помогнем.
Помислих си, че нарочно ме гледа отвисоко. Замълчах. Не исках да се впускам в спорове с нея още първата вечер.
— Не сме ние тези, които трябва да виниш за нещастията, които си преживяла. Рано или късно ще срещнеш виновниците за това.
Аз я погледнах въпросително.
— Смятате, че виня вас за смъртта на родителите си?
— Виниш ни, че не сме го предотвратили. Терзаеш се от мисълта защо след като имаме тези сили, не сме успели да им помогнем, а сме ги оставили на злата участ.
— Не знаете нищо за мен — отвърнах ѝ студено.
— Повтаряш си, че не знаем нищо за теб и си мислиш, че мястото ти не е тук. Но грешиш.
— След като толкова много знаете за мен, защо вие не изпратихте Игор да ме намери? — запитах я и забелязах искрата, което припламна в очите ѝ. — Или може би чак след като ме видяхте, узнахте за съществуването ми?
— Не сме твой враг, Ксения. Лошите се намират извън Палатата — отвърна ми, запазила спокойствие. — Ще те оставя да се наспиш. Ще се видим на закуска.
Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Огледах се, обзета от някаква странна смесица от тъга и гняв. Бях останала сама. Напълно сама. Страховете ми отново се завърнаха и се стовариха върху мен с пълна сила. Какво щях да правя? Кого заблуждавах? Мястото ми наистина не беше тук и аз не бях една от тях… Не споделях убежденията им, не разбирах нищо, от това, на което бяха посветили живота си. Исках да науча повече за вестителите и коя съм, но не определях себе си за част от тези сили. Аз бях друг човек, различен от тях. И това, че имахме една и съща „дарба“ беше по прищявка на съдбата.