Усетих острата болка от липсата на родителите си. Липсваха ми и приятелите. Липсваше ми и Игор. Игор, който за няколко дни успя да спечели доверието ми и да ме накара да се почувствам в безопасност. Може би тук бях защитена по някакъв начин, който все още не ми беше ясен, но се чувствах по-уязвима от всякога. Горчивина заседна някъде в гърлото ми и се проснах уморено на леглото.
Загледах се в тавана, а после погледът ми попадна на библиотеката в дъното на стаята. Не беше голяма, но рафтовете ѝ бяха отрупани с книги. Надигнах се да ги разгледам отблизо и се зачетох в заглавията — повечето от тях бяха на руски и ги чувах за първи път. „Силата да виждаш“, „Връзка с духовната сила“, „Емоциите и начините, по които да ги овладеем“, „Всички сетива“ и т. н. Всички книги до една бяха свързани с духовната сила и дарбата на вестителите. Погледнах към другия рафт и забелязах старо издание на Новия завет и „Жития на светиите“. Книгата беше дебела и можех да се обзаложа, че всеки светец, канонизиран от Православната църква, беше намерил място в нея. Ясно ми беше, че вестителите, ако не набожни, бяха доста духовни. Но нямах ли право на поне няколко нормални безполезни книги, които да отвеят мислите ми надалеч? Книги, които не бяха десет пъти по-стари от мен… Погледнах обнадеждено към последния рафт и най-накрая намерих нещо интересно — „Брулени хълмове“. Бях чела романа на Емили Бронте няколко пъти и всеки път откривах нещо ново, нещо, което да ме развълнува. До него видях и „Оливър Туист“ на Дикенс, „1984“ на Оруел и „Черната овца“ на Балзак. Ама че странна колекция… Проследих с поглед по-натам и видях „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, „Ана Каренина“ на Толстой, „Братя Карамазови“ и „Идиот“ на Достоевски… Поредицата от руска класика продължаваше и стигаше чак до „Мъртви души“ и „Престъпление и наказание“. Колко подходящо, помислих си.
Бързо се отказах от намерението да чета. И без това бях достатъчно потисната, нямах нужда от допълнителен тласък. Отидох до прозореца и се замислих за Игор. Не можех да призная дори пред себе си, че за толкова кратко време бях способна да хлътна по него до такава степен. Пред погледа ми се появиха синьо-зелените му очи — гледаха ме разбиращо, виждаха през мен. Да, беше лесно да забравя колко е опасен, когато ме гледаше така. И забравях коя съм, когато ме докоснеше случайно. Засмях се на себе си. Ти си пълна шматка, Ксения!
— Странно е да видя някого, който се смее сам на себе си — непознатият глас ме сепна и бързо се извърнах назад.
Вгледах се в стърчащата от вратата глава и можах да различа отчетливите черти на едно красиво момиче, което се опитваше доста успешно да наруши личното ми пространство.
— Коя си ти? — попитах я недоверчиво и се приближих към нея, готова да тръшна вратата в лицето ѝ.
— Аз съм Зоя. Веднага щом чух, че е дошъл нов вестител, побързах да те намеря. Не можах да се стърпя, особено при врявата, която чух, че се е вдигнала при идването ти.
Момичето не спираше да говори и изглеждаше така развълнувано, все едно се е срещнало с холивудска звезда вместо с мен.
— А кой ти каза, че съм дошла? — прекъснах я.
— Мълвата се носи из цялата Палата. Чухме безредиците и в Церемониалната зала.
— Из цялата Палата?
Какво ли точно бяха дочули?
— Всички чухме шумотевицата при пристигането ти. Разбрахме, че си била с пазителя Алешкин… — на лицето ѝ цъфна усмивка и вдигна предизвикателно веждите си.
— А кои сте „всички“ вие?
Не можех да откъсна очи от медено червената ѝ коса, която се спускаше на тънки оформени кичури по раменете ѝ. Беше толкова блестяща и жива, толкова красива! Дали беше възможно човек да има толкова красива естествена коса?
— Ние — вестителите. Е, поне се стараем да бъдем вестители… — отвърна бързо и влезе в стаята с очевиден интерес. — Брей, не мислех, че тук има по-хубави стаи от моята. Явно съм се лъгала.
— И къде са другите вестители? — прекъснах я.
— Наоколо.
— А познаваш ли такива, които не живеят в палатата? — запитах я с интерес.
— Разбира се, че познавам такива вестители. За каква ме помисли — че съм хваната от гората? — изсмя се.
Аз само забелих очи от раздразнение.
— Аз, разбира се, никога не бих предпочела друго място пред това.
— Разбира се — повторих.
— Не и докато не развия достатъчно добре способностите си — допълни. — Родом съм от Екатеринбург. Семейството ми все още живее там, но предпочитам да остана тук, в палатата на Ордена, тъй като искам да ме обучат най-добрите — поясни тя след като видя объркването ми от странния ни разговор.