— Значи всеки може да живее тук? Всеки може да бъде обучен? — попитах я с учудване.
— Не всеки — долових в гласа ѝ раздразнение. — И аз определено не съм всеки. И двамата ми родители са вестители, което значи, че имам правото да бъда тук колкото всеки друг като мен.
Ясно можах да доловя намека ѝ за моето мистериозно пристигане, но реших, че не съм длъжна да ѝ давам отчет за това коя съм и откъде идвам.
— Виж, радвам се да видя човек, различен от член на Ордена. Но съм малко уморена и предпочитам да продължим разговора си някой друг път — казах и ѝ се отдалечих от нея, надявайки се, че няма да има нужда да я подканвам да ме остави сама.
— Ти не си оттук — заключи и седна най-безцеремонно на леглото ми.
— Не думай — дори не се опитах да прикрия сарказма си. Това момиче беше упорито!
— Руският ти е много добър. Перфектен бих казала. Как се казваш? — момичето Зоя не спираше с въпросите си и реших да ѝ отговоря колкото се може по-бързо, за да я разкарам.
— Ксения.
— Хм, и името ти е руско. Може да мине за украинско — заключи тя и се намести по-удобно върху спалнята. — Откъде каза, че си?
— Не съм казала — отвърнах сухо. Каква досадница…
— Е, все идваш отнякъде.
— Не мислиш ли, че задаваш много въпроси, които не ти влизат в работата? — отвърнах ѝ остро.
Светлокафявите ѝ очи се разшириха и тъкмо, когато реших, че се кани да си тръгне дълбоко обидена от отношението ми, тя стана и започна да се разхожда из стаята, изучавайки всички мебели и вещи, до които можеше да се докосне.
— За вестителите няма нищо по-важно от това да се държат един за друг и да изградят взаимно доверие. От това, което виждам, не са ти много ясни тези неща.
— Не са ми ясни много неща, но това не значи, че изгарям от нетърпение да науча всичко от теб или да ти представя копие от автобиографията си.
— Колко си раздразнителна само! Преди да отхвърлиш любезността ми хубаво си помисли дали искаш да останеш тук сама и да няма с кого да си кажеш и една приказка — каза ми тя и излезе от стаята толкова внезапно, както беше и дошла.
Я виж ти, каква важност си придава само нахалницата! Все едно ме е грижа дали иска да ми бъде най-добра приятелка или не… Не ми беше притрябвала нито тя, нито отнесените ѝ приятелчета. И така ми беше добре. Иначе едва ли бих се осмелила да остана в чужда страна сама без да познавам никого. Огледах се из стаята и отидох до високия гардероб от тъмно дърво, по чиито врати бяха издълбани красиви орнаменти. Явно тук много си падаха по дърворезбата. Отворих го и с изненада открих куп дрехи, всички от които бяха моя размер. Бяха още с етикетите и явно чакаха мен. Отново се усмихнах сама на себе си и с огромна наслада започнах да ги смъквам от закачалките и да се оглеждам с тях пред отдалото. Имаше всичко — красиви рокли, къси, дълги и до коляното панталони и дънки, пуловери, тънки блузи за есента и пролетта, кожени и шушлякови якета, шлифери.
Развълнувана от откритието си, реших да проверя какво ще открия и в банята, която се намираше в дъното на стаята след преддверието, отделящо от нея библиотеката. Беше малка, но достатъчна, за да побере една вана, душ и мивка с голям шкаф под нея, в който намерих няколко хавлиени кърпи, халат, сешоар и голяма маша за коса. Слава Богу, не бях попаднала напълно в епохата на ренесанса. Върнах се в стаята, когато дочух старовремското иззвъняване на телефон с кръгла слушалка. Дотук с двайсет и първи век… Вдигнах колебливо слушалката и зачаках.
— Ало? Ксения, чуваш ли ме? — разпознах гласа на Наталия.
— Да, тук съм — отвърнах вече по-уверено.
— Исках само да ти съобщя, че закуската ще се сервира в осем часа. Попитай утре сутрин Тамара и тя ще те упъти.
— Тамара? — попитах объркано.
— Да, жената, която срещнахте с Игор на входа — поясни тя.
Аха, онази Тамара…
— Добре. Благодаря.
След като затворих телефона, седнах на канапето. Не можех просто да си легна и да заспя. Не ме свърташе и реших да се измъкна от стаята и да поогледам мястото. Известно време се лутах из коридорите докато най-накрая намерих една врата, която ме отведе към вътрешния двор. Беше почти непрогледен мрак, но съзрях мъждива светлина по-навътре зад голите храсти и издигащите се борчета и елхи. Въпреки липсата на сняг и още повече — каквато и да е друга зеленина освен иглолистните дървета, мястото изглеждаше приказно.
Докато вървях по алеите и минавах покрай каменните пейки, имах чувството, че се намирам в градината на някое английско имение от XIX век. Приближих до светлината, идваща от висок фенер и съзрях голямата беседка с каменни колони между боровете, която бях мярнала от прозореца. Запътих се към нея. Седнах на една от пейките и започнах да я оглеждам. Основите ѝ бяха от камък, но пейките бяха от дърво, което я правеше по-гостоприемна.