Забелязах някакви букви, издълбани на една от дървените ѝ греди и се опитах да ги разчета. Открих, че цялата драсканица представлява Е + В, оградени от сърце. Почувствах се много особено от откритието си — сякаш всичко това беше твърде близко до сърцето ми. Тези двама влюбени явно отдавна са засвидетелствали чувствата си тук, тъй като издълбаните букви изглеждаха стари и леко деформирани от времето. Докоснах надписите с пръсти и веднага ме заляха познатите горещи вълни, които свършиха с жужене в ушите.
Останах в беседката, но времето се промени — беше лято и срещу мен седяха момиче и момче. Момчето — високо и добре сложено, с тъмна къса коса и сини очи, изглеждаше на години по-голямо от момичето. Тя, от своя страна, беше дребничка и слабичка, с тъмно руса коса, прибрана назад. Кожата ѝ беше снежнобяла и на бузите ѝ се беше появила руменина, която не можех да определя дали беше последица от слънцето или от вълнението, което изпитваше в присъствието на младежа. Той държеше ръцете ѝ и нежно се наведе към нея, за да я целуне. Тя се усмихна с ясно сините си очи, давайки му да разбере колко е радостна, и му заговори:
— Никога не искам да се разделяме. Не знам как бих живяла, ако се откъсна от теб дори за ден!
— Не говори за неща, които не биха ми причинили нищо друго, освен болка… — отвърна ѝ момчето, което се взираше в очите ѝ.
— Но ти знаеш, че не можем да бъдем заедно. Какво ще стане, ако някой разбере? — запита го момичето с тревога в гласа.
— Няма да позволим никой да разбере. Обещай ми, че няма да ни предадеш. Обещай ми — настоятелно повтори той, а тя му кимна бързо в отговор.
— Обещавам! Още сега ще се закълна на това място, че винаги ще те обичам и никога няма да направя нищо, което да предаде любовта ми към теб!
Тя взе нещо от джоба му и започна да дълбае по гредата зад тях.
Явно беше малко ножче, с което изписваше инициалите на имената им, а после нарисува едно сърце, с което ги огради. Той я погледна пламенно и още веднъж се наведе към нея и погали косата ѝ през нежната целувка.
Отново ми се зави свят и се върнах обратно във времето, в което бях. Гърдите ми се надигаха учестено и се опитвах да си поемам въздух дълбоко и равномерно. Видението беше изчезнало, но не и усещането за него. Не можех да не се запитам кои бяха тези хора и защо трябваше да стана свидетел на любовта им? Беше ли толкова важно? За тях, разбира се, бях сигурна, че няма по-съществено нещо от това, но за мен?
— Е + В… — изрекох на глас. — Какво ли е станало с вас? Дали сте запазили любовта си непокътната?
Глава 9
Събудих се рано сутринта. Не бях спала добре, разпокъсвана между купищата мисли, лутащи се диво в главата ми. Чувствах се изморена и особено раздразнителна. Отидох няколко минути по-късно на закуска. Тамара ми показа с известна неохота къде се намира залата и още преди да я попитам дали всички закусват тук, тя изчезна. Ако бях висок и строен солдат със синьо-зелени очи, навярно би била по-отзивчива… Влязох вътре, опитвайки се да изглеждам уверена. Не знаех дали опитът ми да скрия притеснението си беше успешен, но поне се бях постарала да изглеждам възможно най-добре. Бях използвала машата, за да накъдря косата си на нежни вълни, които сега се спускаха свободно по раменете ми и бях облякла една изумрудено зелена кашмирена рокля, която стигаше малко над коленете.
С радост установих, че залата представлява голяма уютна трапезария и съвсем не ми се стори толкова страшна, колкото си я представях. Докато вървях по пътеката, разделяща разпръснатите маси, усещах любопитните погледи на всички присъстващи приковани върху мен. Изучаващите им очи шареха насам-натам и можех да доловя името си няколко пъти в засилващия се шепот. Поколебах се накъде да тръгна и в този момент пред мен изникна Наталия Романова.
— Закъсня — каза ми. — Очаквах да дойдеш по-рано.
— Да, извинете ме — измънках.
— Виждам, че си намерила дрехите — отвърна ми вече с усмивка.
— Всичките ли са за мен?
— Разбира се. Предположихме, че щом идваш от далеч, ще ти потрябват.
Наталия закрачи и ме поведе напред.
— Повечето вестители тук все още се обучават. Не ме разбирай погрешно — това не е училище. Приемаме го по-скоро като място, където всички млади вестители черпят знания и опит един от друг и от Ордена — обясни ми тя и ми посочи една маса, на която седяха две момчета и едно момиче. Зоя. По дяволите! — Ако искаш можеш да седнеш тук. Зоя ми спомена, че вече сте се запознали.