— Нещо такова… — измънках за пореден път и преглътнах една въздишка.
— Добре тогава. Ще се видим по-късно — тя се усмихна и се върна към масата, на която седеше с други членове на Ордена.
— Е… Явно все пак си предпочела компанията и на други хора освен своята собствена — саркастично подхвърли Зоя и се усмихна пресилено.
Аз само я изгледах и се настаних възможно най-далеч от нейното място.
— Аз, за разлика от други хора — започнах — не се уморявам от себе си, нито се отегчавам от мислите си.
Зоя ме изгледа подразнено и се зае да чопли съсредоточено храната си.
— Щом нито Зоя, нито Романова, пожелаха да ни представят, ще го направя сам — обърна се към мен едно от момчетата, което седеше на масата.
Отдалеч му личеше, че е руснак — светла кожа, руса коса и сини очи. Изглеждаше горе-долу симпатичен и честно казано беше първият човек тук, който се държеше непринудено и любезно с мен.
— Приятно ми е, аз съм Юри.
— Което всъщност значи Джордж — прекъсна го другото момче и ми се усмихна.
Изглеждаше доста сносно — добре сложен, с кестенява коса, която стърчеше непокорно над челото му и топли кафяви очи. Погледът ми се спря на дълбок белег на лявата му буза, който обаче не го загрозяваше, а напротив — придаваше му особен чар. По странния му акцент реших, че е англичанин.
— А това е Майкъл, което всъщност значи Михаил — намеси се отново Юри, или т. нар. Джордж.
Нямаше как да не се засмея на цялата ситуация и побързах да се представя.
— Аз съм Ксения.
— Приятно ми е да се запознаем, Ксения — отвърна Майкъл и ми се усмихна.
— Зоя побърза да ни осветли коя си — отвърна Юри.
— Разбира се щях да ви кажа и откъде е Ксения, но нейната словоохотливост е пословична — обади се Зоя.
— А може би ти не знаеш кога и как да си задаваш въпросите — заядох се на мой ред.
Това момиче започваше адски много да ми лази по нервите. Юри и Майкъл се спогледаха, но се въздържаха от коментар.
— Ето, какво ви казах. Още не е пристигнала и вече се държи надменно — каза и отметна един кичур от все така перфектната ѝ коса с цвят на мед и отпи глътка от чая си.
Намръщи се и сложи още една бучка захар. Кой използва захар на бучки?
— Колкото и да ми е приятно да си бъбрим със Зоя, ще се радвам да ми кажете нещо за вас — обърнах се към момчетата и игнорирах присъствието на Зоя. — Е, вие откога знаете за дарбата си?
Двамата се спогледаха и тръснаха глави.
— Как така откога? Винаги сме знаели за това — каза ми Юри.
— Чакай малко, нима казваш, че ти не си знаела за своята? — попита ме Майкъл. Ето че пак бях станала обект на всеобщо изучаване…
— Да не би чак сега да си разбрала за виденията? — попита ме на свой ред Зоя, забравила за надменното ми държание и раздразнението си към мен.
— Ами да… Затова дойдох тук, за да разбера повече — отвърнах колебливо и отпих голяма глътка вода от чашата на Зоя.
Тя ме изгледа неодобрително, но не каза нищо.
— Но как е възможно това? Родителите ти нищо ли не са ти казали?
— Юри, престани да разпитваш вече — скастри го Майкъл. — Очевидно е, че не ѝ е приятно.
— Изглеждаш объркана — отбеляза Зоя и отново отпи от чая си.
— О, повярвайте ми като ви казвам, че не мога да бъда пообъркана. Мислех, че като дойда тук, ще изясня по-голямата част от нещата, които ми се случиха. Вместо това пред мен изникват още и още въпроси.
— Добре — започна Зоя, — задай ни тогава най-важния си въпрос. Ние ще ти отговорим възможно най-изчерпателно.
Аз я погледнах скептично.
— Мога да бъде изчерпателна, ако от това се притесняваш отбеляза.
— Да, забелязах — отвърнах иронично, а Майкъл и Юри прихнаха в смях.
Тя ги изгледа свирепо.
— Ще се направя, че не съм чула това. Кажи ни какво те интересува.
— Дори не знам какво да ви попитам. Знам само, че в последните няколко дни изживях повече неща, отколкото за целия си живот. Първо разбрах, че нещо с главата ми не е наред, после научавам, че вампири наистина съществуват, а накрая виждам как някаква непозната умира и излиза, че тя била избрала мен, за да видя смъртта й! Колко откачено е това?
Лицата на събеседниците ми бяха замръзнали в едно и също изражение — втрещени. Един по един бавно възвърнаха що-годе нормален вид и Юри беше първият, който реагира на думите ми. Изкашля се, за да прочисти гърлото си и се обърна към мен: