— И аз пак казвам, че това е невъзможно.
— Виж, знам едно нещо със сигурност и това е, че дарбата се наследява — каза Юри и се наведе напред, сякаш това го правеше да изглежда по-убедителен.
— Може би в нейния случай тя е прескочила едно поколение и е отишла направо при нея. Това обяснява и факта, че родителите ѝ нищо не са ѝ казали. Те или са решили, че наследството е било прекъснато, или самите те не са знаели за него — намеси се този път Майкъл.
— Може би. Нищо не мога да твърдя със сигурност — отвърнах. — Може ли да сменим темата? — тримата се спогледаха и закимаха с известна доза неохота.
— Е, ние не можем да се похвалим с толкова интересно минало като теб, но развитието на всеки вестител само по себе си е вълнуващо — каза Зоя и кимна към Майкъл. — Майк е получил първото си видение секунди преди да го нападне кръвожаден.
— Не мисля, че беше „вълнуващо“. По-скоро беше отвратително — отвърна той намръщено.
— Кога се случи това? — попитах го.
— Когато бях на двайсет. Преди около три години — уточни.
Учудих се, че беше цели четири години по-голям от мен. Имаше момчешко и безгрижно излъчване въпреки дълбокия белег на лицето му, което опровергаваше тезата ми за липсата му на грижи.
— Как успя да се измъкнеш? — попитах заинтригувана.
— Честно казано още не знам. По това време очаквах, че ще получа видение. Не в онзи момент, разбира се, но усещах, че времето наближава. Една нощ, когато се разхождах из Лондон, почувствах нечие присъствие. Беше тъмно и тихо и помислих, че си въобразявам. Но както обикновено става, интуицията на вестителите никога не лъже. Изведнъж усетих странните горещи вълни да ме заливат и видях с очите си собствената си смърт. Беше видение за бъдещето, но толкова неясно и объркано, че все едно гледах образа на стар и повреден телевизор. Когато осъзнах какво е станало, побягнах с все сила напред, търсех по-добре осветена и оживена улица. Докато тичах мярнах една желязна тръба и се спрях да я взема. В този момент вампирът изскочи от нищото и ме събори на земята. Успях да го ударя по главата — явно достатъчно силно, за да се замае за кратко, след което продължих да бягам. Съвсем скоро, почти веднага, се озовах на Оксфорд стрийт, която все още беше пълна с хора. Знаех, че вампирът няма да ме нападне там.
— Честно казано е цяло чудо как си успял да се отскубнеш от него — каза Юри.
— Оттогава ли ти е белега? — попитах го.
— Да. Беше ме раздрал с ръцете си, когато ме повали — гласът му звучеше по-различно от преди малко, което ми напомни за злощастната нощ, когато аз самата бях нападната от онзи вампир.
— А вампирът опита ли се да ти въздейства? — продължих с въпросите.
Майкъл ме погледна въпросително.
— Нима знаеш за това?
— Да… — смотолевих. — Последната ми вечер в България аз също бях нападната.
— Наистина? — възкликна Зоя. — Тогава ли разбра за тях?
— Да. Дори не знаех какво ме нападна…
— Но как успя да се спасиш? — прекъсна ме тя.
— Аз не успях. Игор го направи.
Видях в лицата на събеседниците си още по-голяма почуда и от преди малко, а в това на Зоя — дори възхита. Не знаех защо дори само споменаването на Игор им въздействаше така…
— Алешкин е бил с теб в България? Значи не просто те е посрещнал в Москва? — невярващо ме попита Юри.
— Бас ловя, че е било уникална гледка! Да го видиш как се справя с лекота с кръвожадния… — започна брътвежите си Зоя, но Майкъл я прекъсна.
— Зоя, стига с глупостите!
— Всички вампири ли предпочитат да… — думите засядаха в гърлото ми от отвращение — се хранят с вестители? Или е нямало значение каква съм?
— Ксения, кръвожадните не се хранят с вестители — отвърна Майкъл. — Тяхната кръв е отровна за тях.
— Тогава защо той се опита да ме захапе? — недоумяващо го попитах.
— Не мисля, че е искал да те захапе. Сигурно си се заблудила.
— Тогава защо ме нападна?
— Защото ни мразят. Кръвожадните убиват вестителите от омраза, не от жажда — отвърна мрачно.
— Не, сигурна съм, че се опита да ме ухапе, но тогава Игор го обезглави! — настоявах.
— Сигурно е бил вампир камикадзе! — изхили се Зоя.
— Изключително забавно! — завъртях очи. — Не ми ли вярвате?! — попитах ги подразнено.
Може би не знаех много за всички тези неща, но това не значеше, че щях да търпя да ми се подиграват или да се държат снизходително.
— Не че не ти вярваме… — започна Майкъл.
— Стига! Това е нелепо. Казвам ти, Ксения, не е възможно! Един кръвожаден никога не би пил от кръвта на вестител! Та нали след броени секунди ще се спаружи като развален домат и ще умре! Не си разсъждавала трезво. Сама каза, че не си знаела какво се случва.