— Вижте какво, аз разбрах, че иска да ме ухапе, още преди да зная, че е вампир или дори да подозирам подобно нещо. Може и да не съм много навътре в нещата, но това не ме прави малоумна. Още по-малко лъжкиня!
Вече се бях ядосала и не се опитвах да сдържам тона си. Те само се спогледаха и тогава Зоя отвърна.
— Добре! Кръвожадният е искал да те ухапе! Стига вече! Безсмислено е да я убедите в противното! — нервно каза Зоя и стана. — Аз отивам на разходка. Някой иска ли да ме придружи?
— Идвам с тебе — отвърна ѝ Юри и двамата излязоха от трапезарията.
Аз останах сама с Майкъл без да вдигам глава от чинията, която ми бяха донесли преди петнайсет минути. Беше пълна с пирожки и блини, залети с конфитюр от ягоди. И двамата мълчахме, което ми даде възможност да се успокоя от бушуващия гняв, който ме беше обзел.
— Доста лесно се палиш… Ние не го направихме, за да те ядосаме — смотолеви Майкъл след като не казах нищо. — Искаш ли и ние да се разходим? — наруши тишината след малко. Погледна ме колебливо.
— Добре — отвърнах.
На лицето му се появи почти незабележима усмивка и ме подкани да го последвам. Изправи се и забелязах, че е висок и имаше добре оформени рамене и здрави ръце. Той ме поведе към коридор, през който не бях минавала, и след малко излязохме от сградата. Минахме през някакви заобиколни пътеки и стигнахме до един парк. Тук нямаше никакви други дървета освен борове и ели и всичко беше зелено. Тук-там имаше остатъци от неразтопен сняг. Слънцето грееше ясно в небето, но въздухът беше студен и от устата ми излезе пара, когато заговорих.
— Майкъл, постоянно ли сме в опасност от нападение на вампири? — попитах го внезапно.
— Може би ще се изненадаш, но митът, че кръвожадните са нощни същества и не могат да излизат на дневна светлина се оказва… ами мит. Кръвожадните са свободни да отидат където пожелаят и когато пожелаят — думите му ме накараха да потреперя.
— Тогава не е ли опасно да се разхождаме далеч от ъм…
— От палатата? — усмихна се той. — По принцип да, но ние не сме извън пределите ѝ. Това е част от нейния парк.
— Нима дворът ѝ е толкова голям? — учудих се.
— Да. Дори повече. Тук има много места, които не се забелязват на пръв поглед.
— А какво спира вампирите да влязат в Палатата?
— Защитена е с магия. По-скоро заклинание, отколкото магия.
Повдигнах рязко вежди нагоре и го зяпнах невярващо.
— Мислех, че ще кажеш, че има толкова много солдати, че няма начин да посмеят да стъпят тук.
— Донякъде — засмя се, — но тези заклинания са мощни и само няколко души са способни да ги направят.
— Защо не направят същото с останалите места по света? Защо не защитят целия свят? — запитах го възмутена.
Той поклати глава.
— Изисква се огромна сила, която не е неизчерпаема. Освен това заклинателите трябва да са наблизо, за да подейства магията — каза. — Но кръвожадните не нападат никого пред очите на други хора. Ако си на оживено място, ще си в безопасност.
Аз се загледах в краката си и за миг усетих мириса на зимата — такъв, какъвто беше в София. Усмихнах се.
— Откога си тук? Имам предвид, при Ордена? — запитах го.
Той бръкна с ръце в джобовете и се сви сякаш му беше твърде студено.
— Дойдох почти веднага след инцидента. Баща ми настоя да дойда в Москва, за да развия способностите си. Майка ми от своя страна беше толкова уплашена за мен, че не посмя да възрази.
— А ти искаше ли да дойдеш тук?
— Не. Обичам Лондон и не исках да си представям живота си на чуждо място. Без приятели, без семейството си… — отвърна.
— Разбирам. Но сега имаш приятели, нали? Зоя и Юри.
— Да, те са много… интересни. Но понякога се чувствам сякаш съм не на място. Оставам си чужденец.
Усетих в гласа му меланхолия и побързах да го обнадеждя.
— Е, ставаме двама. Повярвай ми, последното, което исках, беше да напусна България. Аз също се съмнявам, че ще се почувствам като у дома си. Но… — замлъкнах.
Той обърна лицето си към мен.
— Но?
— Нищо. Просто се надявам нещата да се променят.
Лицето на Игор изникна пред очите ми. Престани да мислиш за него, по дяволите! Какво ти става, Ксения?
— Как се приспособи? Как проговори руски? — запитах го.
— Сред семействата ни, на вестителите имам предвид, е прието да се учи руски. Не че го научаваме много добре…
— Защо да е прието?
— Защото Орденът е в Русия. А всички сме свързани малко или много с него — поясни.
— Казваш, че не го научавате много добре, но ти се справяш отлично.
Той се усмихна.
— През първата една година отказвах да говоря на руски. Беше нещо като бунт срещу това, че ме бяха пратили тук.