— Мога да дойда и след вечеря — отвърнах и стомахът ми измърка доволно на последната изречена дума.
Бях пропуснала обяда.
— Тази вечер имаме съвещание. Ще те очаквам утре — каза с гръб към мен, вече запътила се в противоположна посока.
Токовете ѝ отекваха шумно по мраморния под, засилвайки се действието на харизматичната ѝ особа.
Прибрах се в стаята и се стоварих уморено на леглото. Нямах никаква идея какво да правя. Палатата изглежда не предлагани кой знае колко възможности за забавление. По-рано бях минала през библиотеката и видях, че имаше няколко лаптопа, които бяха на разположение на вестителите, както и открих големи стаи, наподобяващи дневни, където имаше телевизори и домашно кино. Вероятно по това време всичките бяха заети. Въздъхнах отегчено и реших, че няма смисъл да стоя затворена.
На излизане от стаята се сблъсках с Майкъл. И Зоя. Двамата стояха на вратата ми и се канеха да почукат.
— Какво правите тук? — запитах намръщено.
— Дойдохме да се извиним — обясни Майкъл.
Беше се подпрял небрежно на рамката на вратата и ме гледаше сериозно. Зоя държеше палтото си в едната ръка, а в другата — твърда червена чанта по последен писък на модата.
— Новаковска май не се е задоволила само с мъмренето, а? — подразних ги.
— Тя няма нищо общо с това — заяви решително Зоя. — Направихме го по собствено желание.
— Трогната съм — отвърнах и прекрачих прага, готова да заключа и да се отърва по-бързо от тях двамата.
— Почакай — Майкъл ме хвана за ръката под рамото. — Нека да ти обясним.
— Каквото и да ми кажете, нямате оправдание за начина, по който се отнесохте. Може да не сме първи приятели, но най-малко от вас очаквах да ме поставите в подобна ситуация — отвърнах им ядно и издърпах ръката си.
— Знам, че оплескахме всичко, Ксения, но не искаме нещата да остават така — отвърна разпалено Зоя. — Не беше с цел да те нараним или да те накараме да се почувстваш неудобно.
— Не става дума за неудобство, Зоя! — възкликнах, невярваща по начина, по който омаловажаваше нещата. — Всичко, което ми се случи, е плашещо и съвсем ново за мен! Да не мислиш, че аз не си задавам същите въпроси, каквито и вие? Да не мислиш, че не искам да знам как е възможно именно аз да изживея смъртта на Пророчицата? — усетих кръвта да нахлува в лицето ми. — Но със сигурност не желая да обсъждам тези неща с купчина непознати обучаващи се. И най-малко от всичко искам да ставам обект на клюки и злословие!
— Ксения… — заговори Майкъл.
— Ако искаше да научиш нещо, можеше да отидеш при Новаковска и да я попиташ насаме! Шансът ти да получиш отговор вместо порицание идеше да бъде далеч по-голям. Но ти реши да направиш спектакъл от всичко това, нали?
— Не! — настоя Майкъл. — Направих го, за да покажа на останалите колко си силна! Исках още от началото да знаят, че ти си по-добра от тях, по-добра от всички нас — заяви и ме погледна настоятелно. — Трябва да ми повярваш.
— По-добра от всички вас? Ти в ред ли си? — изумих се. — Аз дори не знам какво съм!
— Ксения! — рече Зоя и леко тропна с крак. — Престани! Знаеш, че сме искрени. Приеми извиненията ни и продължавай.
— Доста си дръзка да ми излизаш с такова извинение — отвърнах и я загледах.
Косата ѝ беше възстановила подредения си вид и разрошеният кок бе станал отново съвършен.
— Добре, дръзка съм. Преглътни и това — отвърна и завъртя очи.
Неволно се усмихнах на искрената ѝ реакция. Те забелязаха смяната в настроението ми и не отвориха повече дума за това.
— Хайде, облечи си якето. Ще си правим барбекю — подкани ме Майкъл и ме избута обратно в стаята. — И обуй нормални обувки — провикна се, докато аз бях застанала пред гардероба.
— Че какво им е на тези? — запитах и погледах към краката си, обути в кафяви боти на висок ток, които бях намерила сред купищата нови дрехи.
— Това не са обувки… — дочух Майкъл.
— Прав си, много по-хубави са — отбеляза Зоя.
Отново се засмях. Добре, признавах ѝ го — понякога беше забавна. Върнах се при тях, облечена в най-пухеното яке, което намерих, а краката ми бяха опаковани в дълги до самото коляно войнишки ботуши с подплата. Сложих пухкава шапка, която контрастираше в сияйно бяло на тъмната ми вълниста коса. Мушнах ръце в джобовете. По-облечена от това не можех да бъда…
— Господи, не отиваме в Сибир… — отбеляза Зоя и се завъртя. — Така ли сте свикнали да се обличате в България?
Направих се, че не съм чула въпроса ѝ и продължихме да вървим по коридора, водещ към парка, в който се бях разходила с Майкъл по-рано през деня.
— Къде е Юри впрочем?