— Вече ни чака — отговори Зоя.
* * *
Легнах си късно след като прекарах цяла вечер с Юри, Зоя и Майкъл в малката шатра навън. Барбекюто не се оказа достатъчно сполучливо, но за щастие всички бяхме в настроение и се радвах, че успях да ги опозная малко по-добре. Стояхме навън в продължение на часове, въпреки студа, потънали в разговори.
Оказа се, че Юри, който беше приблизително на възрастта на Майкъл — малко по-голям от мен — живееше в Палатата повече от три години, а Майкъл беше дошъл скоро след него. Зоя, която се държеше с всички наоколо подчертано свойски, за моя изненада беше тук едва от година. Изглежда се чувстваше в свои води и ѝ беше лесно да се приспособи към този начин на живот. Разбира се, всички те не падаха от Марс като мен и бяха наясно със заобикалящия ги свят — вампири, сили на вестители, пазители и какво ли още не. Почти цяла вечер ми разправяха смешни случки, свързани с тях в Палатата или с членовете на Ордена. Майкъл разказа как по време на един от сеансите му с Борис Николаевич — вестителят, който бях запомнила с изключително враждебното си отношение към мен по време на първата ни среща, — толкова много се старал да постигне напредък в концентрацията си, че заспал от изтощение, както бил седнал на пода. Тогава Зоя се намеси и каза, че най-абсурдното било, че именно тогава Николаевич заявил, че най-накрая бил видял някакъв напредък у Майкъл. Майкъл неодобрително смотолеви, че тези сеанси не са по неговата част.
Най-забавно ми беше да чуя как Романова била загубила дар слово, когато Юри, ходещ насън, се появил в кабинета ѝ късно една вечер само по боксерки, бръщолевещ напълно несвързани небивалици. Романова решила, че е пиян, и почнала да го хока задето се държал като прасе и нямал каквито и да било задръжки. Олелията стигнала до ушите не на кой да е член на Ордена, а именно на Егоров — достолепния старец на повече от седемдесет години. Нахлул в кабинета, за да провери какво е причинило суматохата толкова късно вечерта и вместо да порицае Юри, се обърнал с ококорени очи към Романова. „Наталия, това е възмутително!“, възкликнал шокирано. В това време Юри се осъзнал и без да намери каквото и да е обяснение за присъствието си в кабинета на Романова, откровено ги попитал защо са го измъкнали от леглото само по гащи и какво си мислели да правят с него. На следващия ден вече цялата Палата шушукала за среднощните набези на Юри при Наталия, но никой не можел да си обясни каква била ролята на стария Егоров в цялата тази история. „Направо велико!“, беше възкликнала Зоя.
Поклатих развеселено глава и се проснах в леглото твърде уморена, за да сваля дрехите си.
* * *
След закуска отидох в кабинета на Наталия, както се бяхме разбрали. Тя ме очакваше и за моя изненада, беше приготвила кафе, макар само аз да му се израдвах. Отпиваше от порцелановата си чаша с чай и от време на време се пресягаше към чинията с малки сладки, сложена на бюрото ѝ. Огледах се и забелязах, че кабинетът ѝ беше доста по-различен от този на Новаковска. Изглеждаше луксозно обзаведен. Креслата бяха меки и удобни, бюрото беше направено от тежко, масивно дърво. По стените висяха интересни картини в по-съвременен стил, но не разпознах художника. Единствената, която различих, се отличаваше с това, че изобщо не се вписваше в своеобразната колекция, която беше събрала тук. Именно тази картина висеше на стената срещу бюрото ѝ — репродукция на „Звездна нощ“ на Ван Гог. Помислих си, че вероятно ѝ беше любима, след като я беше сложила на място, откъдето можеше да я съзерцава по цял ден.
Почти през целия ни разговор Романова се държеше сдържано и подчертано професионално. Искаше да разбере повече за начина, по който съм започнала да имам видения и за това как се чувствах след всяко от тях. Очевидно беше заинтересувана от факта, че не подозирах за съществуването на силите си, но не задълба в темата. Въпреки това долових съмнението в погледа ѝ. Когато ѝ казах, че съм убедена, че родителите ми не са знаели за нищо от това, тя ме погледна видимо скептично. Проявяваше интерес и към срещаща ми с Игор. Не знам защо, но въпросите ѝ относно намесата му и пътуването ни ме изнервяха. Опитвах се да изглеждам спокойна и да придам безразличие на интонацията на гласа си, когато ѝ разказах накратко за премеждията ни и после за всичко, което бях научила от него. Очите ѝ обхождаха всеки сантиметър от лицето ми и се бяха присвили в съсредоточеност.
Отклоних темата и се поинтересувах от живота на Пророчицата. Трябваше да разбера повече за нея и да намеря някаква връзка с факта, че именно аз бях изживяла смъртта ѝ. Докато ми разказваше за нея, изражението ѝ се промени. Изглежда всичко, което бе извършила Вера Крамаренко, я изпълваше с дълбока почит към паметта ѝ. Оказа се, че Вера е живяла скромен живот и дълго е крила силата на способностите си от Ордена. По това време повечето от сегашните му членове били обикновени вестители. Изключение правел само Егоров. Вера също е била вестител, разбира се, но нейната дарба не проличала по време на обучението ѝ. Един ден, когато пътувала с родителите си към родното си село, се случило най-ужасното — баща ѝ заспал зад волана само за няколко секунди. Колата се отклонила от пътя и влязла в другото платно точно преди един голям завой. В същия момент друга кола се появила на пътя зад завоя и се врязала в тях. Вера се събудила окървавена, затисната в купето на колата. Родителите ѝ обаче били мъртви. Ужасена, тя излязла на пътя и видяла, че шофьорът на другата кола също бил загинал. Пътят не бил оживен и рядко минавали коли по него. Но точно в онзи момент, когато баща ѝ изгубил контрол над волана, се появила другата кола.