— Ксения, макар в момента да няма с какво да ти помогнем, искам да те помоля да ни се довериш — рече Романова и прекъсна потока на мислите ми. — Знам, че това, за което те моля, е много, но въпреки това го правя — каза, стиснала здраво скъпата писалка между пръстите си.
Аз я погледнах съсредоточено.
— Защо е нужно да Ви се доверявам? — запитах.
— Не просто на мен. На Ордена — поправи ме бързо и се пресегна към едно от чекмеджетата на бюрото си, полирано до блясък. — Смятам, че ще ти бъде полезно да я прочетеш — каза тя и ми подаде една оръфана дебела книга с кожена подвързия.
Приличаше повече на стар тефтер.
— Какво е това? — погледнах я въпросително.
— Писмата на Вера Крамаренко до Ордена — рече и ме погледна строго. — Това, което държиш в ръцете си, е безценно. Вярвам, че ще подходиш отговорно и ще пазиш книгата като очите си.
— Защо ми я давате? — попитах изненадано и инстинктивно я оставих на бюрото ѝ, сякаш можех да я повредя, дори само ако я докоснех.
Романова се усмихна доволно.
— Ако не смятах, че ще я опазиш, нямаше да ти я дам — тя побутна книгата отново към мен. — Тези писма описват някои от виденията, които е имала Пророчицата през годините. Държала е да ги остави черно на бяло като завет за другите вестители.
Продължавах да се взирам в кожената корица и стърчащите от нея захабени листа.
— За какво ми е?
— За да намериш това, което я е свързало с теб. Освен виденията, тя е описала и начина, по който ги е получила — очите ѝ проблеснаха срещу мен преди да изрече следващите си думи. — Едва ли това, че избра теб, за да изживееш смъртта ѝ, е случайност. Нищо през живота на Пророчицата не е било случайност.
— Мислех, че изживяването на смъртта е зависело от моите сили, не е било неин избор.
— Наистина ли вярваш в това? — погледна ме предизвикателно. Ксения, може би силите ти са по-развити от тези на другите вестители на твоята възраст, но със сигурност не могат да се мерят с тези на членовете на Ордена или дори на други изтъкнати вестители. Не силата ти е това, което е накарало Крамаренко да избере теб в предсмъртния си час.
Думите и ме смутиха до известна степен и неволно сведох поглед към ръцете си. Наталия се изправи и разбрах, че е време да си тръгвам.
— Намери връзката, Ксения.
Кимнах неохотно, но се спрях на вратата.
— Не отговорихте на въпроса ми.
Романова ме погледна в очакване и едната ѝ вежда се извиси високомерно над пронизващите ѝ сини очи.
— Защо е нужно да Ви се доверявам?
— За да си помогнем взаимно.
* * *
Прибрах се в стаята си и се зачетох в книгата. Сякаш нямах търпение да се докосна до Вера. Може би беше велика и беше символ на всичко свято за вестителите. За мен обаче тази жена си оставаше старицата, на чиято смърт станах свидетел. Все още можех да почувствам болката ѝ. И все още се изумявах на вярата ѝ в Бог в най-страшния момент в живота ѝ — мъчителната ѝ смърт Прочетох за няколко от виденията ѝ и отново се възхитих на единствената сила, която я движеше — необятното ѝ желание да бъде от полза. От думите ѝ останах с впечатлението, че тя чувстваше, че служи на хората. Тя трябваше да им бъде от помощ. В контраст с това бяха вестителите от Ордена, които сякаш се извисяваха над хората, над нас обикновените. Не нас, Ксения, ти! Ти си вестител. Въздъхнах подразнено заради собствените си мисли. Колкото повече четях, толкова по-изтощена се чувствах. Описанието на всички ужаси, които беше видяла, ме потискаше и изсмукваше всеки намек за радост от съзнанието ми. По дяволите всичко това. И без това ми беше достатъчно трудно да не ходя като сомнамбул из Палатата. Нямах нужда и от нейните мрачни мисли. Намерих телефона на стаята на Майкъл и му звъннах.
— Ало? — дочу се гласът му в слушалката.
— Здрасти, Ксения е.
— Познах те — отвърна и можех да усетя, че се усмихна.