— Имате ли планове за нещо?
— Мислехме с Юри да потренираме във фитнеса.
— О — възкликнах леко разочаровано.
— Виж, не мога за трети път да отменя уговорката ни, но в случай, че не гориш от желание да се присъединиш към нас и да се замаеш от миризмата на пот в залата, Зоя те търсеше.
— О… — повторих, но този път разколебано. Все още не бях сигурна какво точно предизвикваше в мен любопитната им приятелка.
— Да се срещнем в лобито? Ще я извикам с нас — предложи.
— Добре — отвърнах и затворих.
Какво пък… Предполагах, че нейната компания беше една идея по-приветлива от тази на Вера Крамаренко.
* * *
Бяхме останали със Зоя в по-отдалечената част на лобито, която не се виждаше от входа на Палатата, и тя пиеше чай от липа, а аз — кафе. Истински късмет беше, че предлагаха еспресо. Може би пих една от малкото, които се наслаждаваха на кофеина.
— Как ти се струва животът тук? — запита ме и сложи още една бучка захар, след като се намръщи неодобрително на чашата
— Още не знам какво да мисля — отвърнах резервирано.
Огледах я малко по-обстойно. Седеше отпуснато в креслото и въпреки това изглеждаше като аристократка. Косата ѝ беше спусната от едната страна на рамото ѝ и на приглушената светлина добиваше медено златисти отблясъци между светло кестенявото. Кехлибарените ѝ очи срещнаха моите.
— Наталия каза ли ти нещо полезно, когато се срещнахте? — запита ме с любопитство.
— Нищо конкретно. Даде ми един тефтер с писмата на Крамаренко до Ордена.
— Сериозно?
Очите ѝ се разшириха изненадано. Бях привлякла интереса ѝ.
— Романова иска да намеря някаква връзка между мен и Крамаренко.
— А те с нищо ли не разполагат? Нямат ли никаква информация, която да ти послужи? — запита и долових възмущението ѝ.
Беше нацупила леко розовите си устни и изглеждаше съсредоточено смръщена над мислите си.
— Ако трябва да съм честна, все още не съм видяла с какво са толкова велики именно тези членове на Ордена. Ако не могат да ми помогнат, кой би могъл? — отвърнах ядно.
— В крайна сметка не са всезнаещи.
— А не са ли всевиждащи? — запитах в отговор.
— Странно е, наистина… И всичко това с родителите ти — как може никой да не знае нищо за тях? Ако знаеха кой от тях е бил вестител, щяха да разполагат с нещо.
— Миналото винаги носи отговори за настоящето — намеси и един глас отстрани.
Двете със Зоя скочихме от големите удобни кресла и се обърнахме. Романова ни гледаше с лукава усмивка.
— Вестител Романова — кимна сковано Зоя.
Аз погледнах със смесица между неудобство и раздразнение. Погледът ми се плъзна встрани от нея и зърнах една висока фигура в черен шлифер. Мъжът стоеше с гръб към нас и беше гордо изправен. Сърцето ми прескочи един свой удар и стомахът ми се сви.
— Игор! — извиках го.
Не можех да повярвам, че беше тук! Втурнах се пред леко озадачените погледи на Зоя и Наталия. Не можех да потисна усмивката си. Толкова много копнеех отново да зърна очите му, че реакцията ми изненада дори самата мен. Стигнах за секунди до него и го извъртях към себе си, така че да видя лицето му. Когато той се обърна обаче, разочарованието ме заля като студена вода.
— О, извинявайте… — отвърнах неловко.
Непознатият пазител ме погледна любопитно, кимна ни учтиво и застана по същия начин, по който го намерих. Зоя и Наталия се приближиха към мен, а аз отстъпих две крачки назад от солдата. Зоя ме гледаше с известна доза съчувствие, тъй като бе доловила радостта ми от появата му. Романова изглеждаше студена и дистанцирана, а острият ѝ поглед пронизваше очите ми.
— Ксения Петрова, бихте ли ме придружили? Трябва да говоря с вас — рече сурово и се обърна още преди да ѝ отговоря.
Зоя ме погледна объркано и беше свъсила вежди с тревога.
Последвах отдалечаващата се фигура на вестителката до Церемониалната зала. Докато се чудех за какво толкова искаше да говорим няколко часа след като се бяхме срещнали и защо се бе държала толкова остро, тя се извърна към мен, застанала в центъра на залата и прекъсна потока на мислите ми.
— Ще карам направо — каза нетърпеливо.
— Оценявам го — отвърнах и едва успях да прикрия сарказма си.
— Искам да поговорим за теб и Игор Алешкин.
Глава 11
В мига, в който Наталия изрече последните думи, почувствах стомахът ми да се завързва на възел. Бих се заклела, че страните ми пламнаха, защото видях изражението ѝ — гледаше ме с такава строгост, която е присъща само на най-самоуверените хора.