Вгледа се в мен сякаш да разбере дали наистина съм я чула. Премигах, зашеметена от абсурдността на думите ѝ. Беше ли възможно разумен и духовно обогатен човек като нея да вярва на това, което току-що бе казала?
— Що за закон е това? — пророних отвратена. — Как може да има легален закон, който да забранява нечия любов? Това е престъпно и расистко и именно то трябва да бъде забранено! — За момент помислих, че може грешно да е разбрала думите ми и допълних: — Не защитавам позицията си от личен интерес. Аз и Игор нямаме връзка, нямаме никакви отношения. Но ако исках да имаме, този глупав закон нямаше да ме спре!
Говорех с вълнение, което сигурно трябваше да прикрия. Може би трябваше кратко и ясно да кажа, че разбирам какво ми казва и всичко да приключи. Трябваше. Но не можех. Точка.
— Ксения, законите се създават, за да служат на обществото, не на техните основатели. Разбери, че това не е някаква прищявка. Опасно е двама души от толкова различни раси да бъдат заедно, да създават поколения и да се противопоставят на природата. Все едно да създадеш поколение с вампир! Ако беше генетично възможно, разбира се.
Засмях се горчиво. Погледнах я презрително и въздъхнах.
— Това е жестоко. Жестоко е да говорите такива неща. Как е възможно тогава да се одобряват връзките между вестители и нормални хора, или пазители и нормални хора? А какво ще кажете за белите и черните? И те ли не могат да създават поколения?! Знаете ли кои хора са разсъждавали като Вас преди време? — възмущението ми прерасна в гняв, на който Наталия не можеше да отвърне хладнокръвно.
— Не аз съм измислила законите и не аз съм човекът, който ще ги оспорва. Независимо дали ни харесва или не, трябва да ги следваме. Ти вече си част от това общество. Дори и да не го приемаш, Ксения, ти си вестител! Не можеш да избягаш от този факт!
— Така ли? Много лесно мога да напусна това място и никой не може да ме спре! — отвърнах ѝ предизвикателно, а тя само поклати глава.
— Никой не те държи тук насила. Но дори и да си тръгнеш, ти ще продължиш да бъдеш такава, каквато си, и ще принадлежиш на същото общество — тя ме погледна строго и продължи: — Твоят вътрешен дълг е по-силен от желанието ти да се промениш. Каквото и да правиш, сама ще се убедиш, че винаги ще помагаш на хората. От това не можеш да избягаш. Малко са нещата, с които вестителите и пазителите са длъжни да се съобразяват, както и ти. Любовта няма място тук. Вестителите и пазителите си помагат взаимно и зависят един от друг. Но най-важното е, че хората зависят от нас. Ние сме силата и опората на цялото човечество и не можем да си позволим да се държим безразсъдно.
— Законите ви са безразсъдни — процедих през зъби.
— Те са и твои закони. Не мога да разбера, щом твърдиш, че между теб и Алешкин няма нищо, защо продължаваш така ожесточено да отстояваш тази позиция?
— Въпросът е принципен. Никой не може да ми каже какво да чувствам и какво да мисля. Ако един ден осъзная, че смисълът и любовта на живота ми е един човек, когото ми е забранено да имам, то аз няма да поверя съдбата си в ръцете на хората, които са създали тази забрана. Нямам какво да Ви кажа повече — рекох категорично и се запътих с тежка стъпка към изхода на Церемониалната зала.
— Игор е млад пазител, Ксения — рече Наталия, — и го очаква светло бъдеще.
Аз се обърнах с лице към нея. Стоеше строго изправена срещу мен, но високомерието ѝ бе изчезнало.
— Той има всички качества и достойнства, които ще са му нужни, за да стигне върха на своето призвание. Вече е поел по този път.
— Защо ми го казвате? — запитах я с пресипнал глас.
— Целият му живот предстои. Той вече е спечелил уважението и признанието на Двореца, на всички пазители. Искаш ли да му ги отнемеш? Искаш ли ти да си причината цялото общество да се отрече от него? — погледна ме изпитателно.
— Защо сте се загрижили за това? — запитах я жлъчно. — Дори и да имах чувства към Игор, за едно танго са нужни двама.
Наталия кимна с горчива усмивка и пристъпи напред.
— Видях го в очите ви — отвърна тихо. — Очите никога не лъжат.
Думите ѝ сякаш ме жигосаха. Очите никога не лъжат… Може би очите ми издаваха привличането, което изпитвах към него. Но то беше само привличане. А какво бе видяла в неговите очи?
— Както вече казах — между мен и Игор нищо не се е случвало — промълвих и отклоних погледа ѝ.
Тя прокара пръст по статуята до дългата маса на Ордена и отново се извърна към мен.
— Вярвам, че ще постъпиш правилно — каза и се отнесе надалеч от тук. На лицето и се появи тъжна усмивка. — Любовта е странно нещо. Кара ни да се откажем от това, което най-много обичаме, за да го запазим чисто и неприкосновено.