Аз я погледнах мълчаливо и излязох.
Щом се уверих, че съм останала сама, оставих една сълза да се търкулне издайнически от ъгълчето на окото ми. След разговора с Романова изпитвах противоречиви чувства и се мразех за това. Не биваше да се оставям да ми въздейства. Не биваше да се поддавам и на тъгата. Почувствах се толкова самотна, толкова сама. Ако това, което ѝ бях казала, беше стопроцентовата истина, сега нямаше да имам това задушаващо усещане за безизходица. Исках да видя Игор. Исках да ми вдъхне увереност. Но не трябваше. Всичко щеше да бъде наред, ако в момента не копнеех именно за това. Прибрах се в стаята си и механично свалих обувките си, съблякох нетърпеливо блузата и панталона и се стоварих тежко на леглото. Докато се опитвах да заспя, внезапно се сетих за скорошното си видение и двамата влюбени, които така пламенно се вричаха един на друг във вярност. Дали Е и В не са можели да бъдат заедно по същите причини, които посочи Романова? Дали любовта им не е била обречена още от самото ѝ зараждане? И кой ли път бяха избрали? Въпросите, изникващи един след друг, постепенно ме унесоха в дълбок сън и най-накрая успях да забравя за всичко.
Събудих се рано сутринта. Беше ясен слънчев ден и ако не бяха минусовите температури навън, бих казала, че идва пролет. Погледнах се в огледалото и се смръщих на отражението си — тъмни кръгове под очите, повехнал тен на лицето. Няма що, новият ми начин на живот ми се отразяваше направо чудно. Сресах дългата си коса и я вързах високо на дебела опашка. Облякох вълнена рокля и обух равни ботуши високи над коляното. Взех си якето и излязох навън.
Без да осъзнавам накъде съм тръгнала, се озовах в градината, която се виждаше от прозореца на стаята ми. Зърнах беседката, обляна от сутрешното слънце, и въздъхнах. Ето те и теб, за да ти напомняш, че любовта няма място тук. Отново се сетих за думите на Романова и изръмжах. Седнах на една от пейките в самотната беседка и се замислих за Игор. Той изглежда наистина се ползваше с огромно уважение и доверие в Ордена и не се съмнявах, че и другите пазители му засвидетелстват същото. Що се отнася до така на речения Таен кръг — каквото и да беше това, явно беше от значение за вестителите и солдатите. Ако поведението ми по някакъв начин би застрашило бъдещето на Игор, трябваше да намеря начин да го променя. Може би Романова правилно си мислеше, че имам чувства към Игор. Прекалено открито показвах привързаност към него, а и обстоятелствата, при които го бях срещнала, направо изглеждаха нелепо. Зоя, Юри и Майкъл бяха толкова изненадани да чуят, че Игор е бил с мен в България, че ме е довел тук… За всички това беше твърде странно. Може би подозрително. Ядеше ме отвътре, че постоянно се сещах за него. Затворех ли очи, в съзнанието ми изникваха очите му, лицето му. Чувах гласа му. Минавах мислено през разговорите ни. Трябваше да престана. Не можех да давам повод за подозрение. И да беше някакво временно увлечение, за другите вестители явно нещата изглеждаха по-различно. Гласът на Зоя ме изтръгна от унеса на размишленията ми.
— Ето къде си — каза тя и се намести чевръсто на пейката до мен.
Медено червеникавата ѝ коса отразяваше прелестно светлината на слънцето, което се бе издигнало по-високо в небето.
— Търсих те навсякъде.
— Защо си ме търсила?
— Мислех, че ще дойдеш на закуска. Когато не те видях, реших, че си от хората, които не стават рано и реших да изчакам — каза и сви рамене.
— Колко нетипично да проявиш търпение — отвърнах кисело.
— Ама какво ти става? Още отсега ли ще си показваш рогата? — тя се втренчи в мен и поклати неодобрително глава.
— Не ми се говори.
— Какво стана с Романова вчера? — запита ме сякаш не ѝ бях заявила току-що, че не ми е до разговори.
— Може ли да не говорим за това?
— Явно е станало нещо голямо… — заключи и се приближи още повече. — Хайде де, на мен можеш да кажеш.
— Моля те, Зоя, не започвай. Не ми е нито до разговори, нито до спорове с теб — отвърнах ѝ уморено и се загледах в голите клони на дърветата, които сега се полюшваха от появилия се вятър.
— Добре, стой си. Но да знаеш, че да висиш сама в някакъв си двор и да се самосъжаляваш, няма да ти помогне особено — каза леко обидено и се отдръпна. — Винаги ли си толкова депресирана?
— Ще трябва да те разочаровам — депресията ми е позната отскоро.
Тя повдигна вежди и се облегна назад.
— Добре. Това е добре — заключи.